Сидни Шелдън - Пясъците на времето

Военният камион влезе в града тихо и се насочи към хана.

Полковник Акока запали фенерчето и погледна картата си. Когато бяха на една миля от хана, той каза:

— Спрете тук. Останалия път ще минем пеша. Пазете тишина.

Сантиаго не усети тяхното приближаване, докато един глас в ухото му не го стресна.

— Кой сте вие?

Той се обърна и видя полковник Рамон Акока. „Боже мой, той изглежда страшен“ — помисли Сантиаго.

— Аз съм сержант Сантиаго, полковник.

— Някой излизал ли е от хана?

— Не, полковник. Всички са вътре и може би вече са заспали.

Полковникът се обърна към помощника си:

— Искам половината от хората да образуват обръч около хотела. Ако някой се опита да избяга, да го застрелят. Другите ще дойдат с мен. Бегълците са в двете задни стаи на горния етаж. Да тръгваме.

Сантиаго видя как полковникът и хората му влязоха в хана, движейки се безшумно. Помисли си, дали ще има много стрелба. И ако има, дали чичо му няма да бъде убит от куршумите. Би било жалко. Но, от друга страна, нямаше да се наложи да дели наградата с него.

Когато полковникът и хората му стигнаха горния етаж, Акока пошепна:

— Полковник, да мина ли пред вас?

— Не.

Той възнамеряваше да си направи удоволствието сам да убие Хайме Миро.

В края на коридора бяха двете стаи, в които спяха Миро и неговите хора. Акока направи знак петима от хората да покриват едната врата, а другите петима — другата.

— Сега! — изкрещя той.

Това бе моментът, за който гореше. При сигнала му войниците избиха двете врати едновременно и нахълтаха в стаите с готови оръжия. Озоваха се всред празните стаи, гледайки разхвърляните легла.

— Излизайте. Бързо! Надолу по стълбите! — изкряска Акока.

Войниците претърсиха всяка стая в хотела, като разбиваха врати и будеха уплашените гости. Хайме Миро и другите ги нямаше никъде. Полковникът се втурна на долния етаж, за да види човека на рецепцията.

Във фоайето нямаше никого.

— Ало — извика той. — Ало.

Не получи никакъв отговор. Страхливецът се криеше. Един от войниците гледаше на пода зад бюрото.

— Полковник…

Акока отиде при него и погледна на пода. Вързаното тяло на служителя със запушена уста беше облегнато на стената. На врата му беше окачена табела с надпис: „Моля, не безпокойте“.

Рубио Арсано видя с ужас как Лучия изчезна под бушуващата вода и бе повлечена надолу по течението. След секунда той вече тичаше надолу по брега на реката, прескачайки камъни и храсти. На първия завой на реката, той видя тялото на Лучия да се приближава към него. Гмурна се и започна да плува с всички сили към нея, борейки се със силното течение. Беше почти невъзможно. Лучия бе само на три метра от него, но изглеждаше, като че е на мили. Той направи едно последно неимоверно усилие и сграбчи ръката й, при което пръстите му едва не се изплъзнаха. Хвана я здраво и я повлече към брега.

Когато Рубио най-после стигна до брега на реката, той издърпа Лучия на тревата и легна, поемайки си дъх. Тя беше в безсъзнание и не дишаше. Рубио я обърна по корем, възседна я и започна да притиска дробовете й. Изтече минута, после две и точно, когато почна да се отчайва, от устата й избликна вода и тя изстена. Рубио изрече благодарствена молитва.

Продължи да я масажира, вече по-леко, докато пулсът й се възстанови. Когато тя започна да трепери от студа, Рубио отиде до близките дървета и събра листа с шепа. Занесе ги при нея и започна да суши тялото й с тях. Той бе също мокър и изстинал и дрехите му бяха мокри, но не обръщаше внимание. Беше изпаднал в паника, опасявайки се, че Лучия може да умре. Сега, докато триеше леко голото й тяло със сухите листа, през главата му минаха недостойни мисли.

„Има тяло на богиня. Господи, прости ми, тя «принадлежи» на теб и аз не бива да мисля тези грешни неща…“

Лучия постепенно се разбуди от лекия масаж. Тя бе на плажа с Иво и неговият нежен език се движеше по тялото й.

„О, да — помисли тя. — О, да. Не спирай, скъпи.“

Тя бе вече възбудена, преди още да си отвори очите.

Когато Лучия падна в реката, последната й мисъл бе, че ще умре. Но бе жива и гледаше мъжа, който я бе спасил. Без да се замисля, тя протегна ръце и го дръпна към себе си. Лицето му изразяваше силна изненада.

— Сестро — възрази той. — Не можем да…

— Шшт!

Устните й бяха върху неговите, страстни, гладни и изискващи, а езикът й изследваше устата му. Това бе твърде много за Рубио.

— Побързай — пошепна Лучия. — Побързай.