Сидни Шелдън - Пясъците на времето

Тя гледаше как Рубио си сваля нервно мокрите дрехи. „Заслужава награда — помисли тя. — Аз също.“ Приближавайки се колебливо към нея, Рубио каза:

— Сестро, ние не би трябвало…

Лучия не беше в настроение за разговори. Тя почувства как той слива своето тяло с нейното в ритуал на забрава и се отдаде на усещанията, които я бяха обладали. Още по-сладко бе за това, че се беше разминала на косъм със смъртта.

Рубио бе изненадващо добър любовник, едновременно нежен и страстен. Притежаваше чувствителност, която напълно изненада Лучия. А очите му излъчваха толкова нежност, че тя усети буца в гърлото си.

„Надявам се, че големият глупак не се влюбва в мен. Толкова се старае да ми достави удоволствие. Кога за последен път някой мъж се е старал да ми достави удоволствие?“ — помисли си Лучия.

После се сети за баща си. Помисли си дали той би харесал Рубио Арсано. Тогава се зачуди защо мисли дали баща й ще хареса Рубио Арсано.

„Трябва да съм полудяла. Този човек е земеделец. Аз съм Лучия Кармине, дъщерята на Анжело Кармине. Животът на Рубио няма нищо общо с моя. Събрани сме заедно поради глупаво стечение на обстоятелствата.“

Рубио я държеше и повтаряше отново и отново:

— Лучия. Моя Лучия.

Блясъкът в очите му й казваше всичко, което той чувства.

„Той е толкова нежен“ — помисли тя. И после: „Какво става с мен? Защо въобще мисля за него по този начин? Бягам от полицията и…“

Изведнъж си спомни за златния кръст и се ужаси.

„О, Боже мой! Как можах да го забравя дори и за момент?“

Тя седна бързо.

— Рубио, оставих един… пакет там на брега на реката. Би ли ми го донесъл, моля те? И дрехите ми?

— Разбира се. Веднага се връщам.

Лучия седеше, чакайки, изпълнена със страх нещо да не се е случило с кръста. Ами ако го няма? Ако някой е минал и го е взел?

С огромно облекчение Лучия видя, че Рубио се връща с увития кръст подмишница.

„Не бива да го изпускам отново от погледа си“ — помисли тя.

— Благодаря ти — каза тя на Рубио.

Рубио й подаде дрехите. Тя ги погледна и каза нежно:

— Не са ми необходими веднага.

Слънчевите лъчи върху голата й кожа я топлеха и я правеха мързелива, а да бъде в прегръдките на Рубио бе чудесно усещане. Сякаш бяха намерили мирен оазис. Опасностите, от които бягаха, изглеждаха отдалечени на светлинни години.

— Разкажи ми за фермата си — каза лениво Лучия.

Лицето му светна и в гласа му прозвуча гордост.

— Беше малка ферма до едно селце близо до Билбао. Принадлежеше на семейството ми от поколения.

— Какво стана с нея?

Лицето му помръкна.

— Защото съм баск, правителството в Мадрид ме наказа с допълнителни данъци. Когато отказах да ги плащам, те конфискуваха фермата. Тогава срещнах Хайме Миро. Тръгнах с него, за да се боря срещу правителството в името на справедливостта. Имам майка и две сестри. Един ден ще получим обратно фермата си и ще работим в нея отново.

Лучия помисли за баща си и двамата си братя, пратени в затвора завинаги.

— Близък ли си със семейството си?

Рубио се усмихна топло.

— Разбира се. Семействата са нашата първа любов. Не е ли така?

„Да — помисли Лучия. — Но аз никога повече няма да видя моето.“

— Разкажи ми за семейството си, Лучия — каза той. — Преди да постъпиш в манастира, беше ли близка с тях?

Разговорът приемаше опасен обрат. „Какво мога да му кажа? Баща ми е мафиот. Той и двамата ми братя са в затвора за убийство.“

— Да… бяхме много близки.

— С какво се занимава баща ти?

— Той… е бизнесмен.

— Имаш ли братя и сестри?

— Имам двама братя. Те работят при него.

— Лучия, защо постъпи в манастира?

„Защото полицията ме търси за убийство на двама души“ — помисли Лучия. На него тя каза:

— Необходимо ми беше да се махна. Това е достатъчно близо до истината.

— Ти чувстваше, че светът… е повече, отколкото можеш да понесеш?

— Нещо подобно.

— Нямам право да ти го кажа, Лучия, но аз те обичам.

— Рубио…

— Искам да се оженя за теб. През целия си живот не съм казвал това на друга жена.

В него имаше нещо толкова трогателно и откровено.

„Той не умее да играе игри — помисли тя. — Трябва да внимавам да не го засегна. Но идеята дъщерята на Анжело Кармине да бъде съпруга на фермер!“

Лучия почти се разсмя на глас.

Рубио разбра погрешно усмивката й.

— Няма да живея криейки се. Правителството ще трябва да се помири с нас. Тогава аз ще се върна в своята ферма. Скъпа, искам да прекарам остатъка от живота си, като работя за твоето щастие. Ще имаме много деца и момичетата ще приличат на теб…