Сидни Шелдън - Пясъците на времето

„Не бива да го оставям да продължава така — реши Лучия. — Би трябвало да го спра сега.“

Но някак не й се искаше да го направи. Слушаше как Рубио рисува романтични картини за техния съвместен живот и усети, че почти й се иска това да се случи. Бе толкова уморена от това да бяга непрекъснато. Би било чудесно да намери рай, където да се чувства в безопасност и където някой, който я обича, да се грижи за нея.

„Сигурно си губя разсъдъка“ — помисли тя.

— Нека не говорим за това сега — каза Лучия. — Трябва да тръгваме.

Пътуваха на североизток, следвайки виещите се брегове на река Дуеро, с техните пищни зелени дървета и хълмист терен. Спряха в живописното село Вилялба де Дуеро, за да купят хляб, сирене и вино и си направиха идиличен пикник в една ливада.

Лучия се чувстваше удовлетворена в близост до Рубио. Той излъчваше сила, която сякаш се преливаше в нея.

„Не е за мен, но ще направи някоя жена много щастлива“ — помисли тя.

Когато свършиха яденето, Рубио каза:

— Следващият град е Аранда де Луеро. Той е доста голям. Най-добре би било да го заобиколим, за да избегнем Групата за специални операции и войниците.

Бе дошло времето за истината, моментът да го напусне. Бе чакала да стигнат голям град. Рубио Арсано и неговата ферма бяха мечта, истината бе бягството в Швейцария. Лучия знаеше колко много ще го заболи и с мъка понесе погледа му, когато му каза:

— Рубио… бих искала да влезем в града.

Той се намръщи.

— Това би било опасно, скъпа. Войниците…

— Те няма да ни потърсят там — каза тя бързо. — Освен това… трябва да сменя дрехите си. Не мога да продължавам да се движа с тези дрехи.

Мисълта да влязат в града не се хареса на Рубио, но той каза само:

— Ако това е, което искаш…

В далечината стените и зданията на Аранда де Дуеро изникнаха пред тях като изсечена от човешките ръце планина.

Рубио опита още веднъж:

— Лучия, сигурна ли си, че искаш да влезеш в града?

— Да. Сигурна съм.

Двамата минаха по дългия мост, който водеше към главната улица, Авенида Кастиля, и се отправиха към центъра на града. Минаха покрай една захарна фабрика, църкви и магазини за домашни птици. Въздухът бе наситен с различни миризми. Покрай улицата имаше магазини и жилищни сгради. Вървяха бавно, внимавайки да не правят впечатление. Накрая, за свое облекчение, Лучия забеляза това, което търсеше — надпис, който гласеше: „Заложна къща“. Не каза нищо.

Стигнаха до площада с неговите магазини, сергии и барове. Минаха покрай една механа с дълъг тезгях и дървени маси. Вътре имаше музикален автомат, а от дъбовите греди на тавана висяха бутове шунка и връзки чесън.

Лучия видя своя шанс.

— Жадна съм, Рубио — каза тя. — Може ли да влезем?

— Разбира се.

Той взе ръката й и я въведе вътре. Около бара имаше пет-шест мъже. Лучия и Рубио седнаха на една маса в ъгъла.

— Скъпа, какво желаеш?

— Поръчай ми чаша вино, моля те. Ще се върна след малко. Трябва да свърша нещо.

Тя стана и излезе на улицата, оставяйки Рубио, който гледаше след нея изненадан.

Навън Лучия сви обратно и се отправи към заложната къща, стискайки здраво увития в плат пакет. На другата страна на улицата тя видя врата с надпис „Полиция“, с бели букви на черен фон. Погледна го за момент с разтуптяно сърце, след това, отминавайки го, влезе в заложната къща.

Зад тезгяха стоеше дребен човек с голяма глава, който едва се виждаше.

— Добър ден, сеньорита.

— Добър ден, сеньор. Нося нещо, което бих искала да продам.

Бе толкова нервна, че трябваше да допре коленете си, за да спре треперенето им.

— Да?

Лучия извади златния кръст и го показа.

— Представлява ли за вас интерес да купите това?

Съдържателят на заложната къща го взе в ръце и Лучия видя как очите му светват.

— Мога ли да ви попитам откъде го имате?

— Оставен ми е от един чичо, който умря съвсем скоро.

Гърлото й бе пресъхнало и тя едва говореше. Мъжът опипа кръста, обръщайки го бавно в ръцете си.

— Колко искате за него?

Мечтата й се сбъдваше.

— Искам двеста и петдесет хиляди песети.

Той се намръщи и поклати глава.

— Не. Той струва само сто хиляди песети.

— По-скоро бих си продала тялото.

— Може би бих дал до сто и петдесет хиляди песети.

— По-скоро бих го стопила и бих оставила златото да изтече на улицата.

— Двеста хиляди песети. Това е последното ми предложение.

Лучия взе златния кръст от него.

— Вие направо ме ограбвате, но ще приема.

Тя видя възбудата в очите му.