Сидни Шелдън - Пясъците на времето

Това бе слабо място за Мартинес, защото бе вярно. Полковник Акока твърде много бе превишил правата си. Но с него щеше да се занимава по-късно. Сега трябваше да се демонстрира единство.

Той се обърна към полковника и каза безизразно:

— Полковник Акока може да ви отговори.

Акока каза:

— Аз също чух за тези необосновани съобщения. Фактите са прости. Получихме достоверна информация, че терористът Хайме Миро и десетина от неговите хора се крият в Цистерцианския манастир и че са тежко въоръжени. В момента, в който нападнахме манастира, те бяха вече избягали.

— Полковник, чухме, че някои от вашите хора са издевателствали…

— Това е злонамерено обвинение.

Премиер-министърът Мартинес каза:

— Благодаря ви, дами и господа. Това е всичко. Ще бъдете информирани за развитието на нещата.

Когато репортерите напуснаха, премиерът се обърна към полковник Акока и полковник Состело:

— Те ни правят да изглеждаме като диваци в очите на света.

Акока не се интересуваше ни най-малко от мнението на премиера. Това, което го засягаше, бе едно телефонно обаждане през нощта.

— Полковник Акока?

Това бе твърде познат за него глас. Разбуди се веднага.

— Да, господине.

— Разочаровани сме от вас. Надявахме се досега да видим някакви резултати.

— Господине, на път съм да ги хвана — усети, че се изпотява силно. — Моля ви за малко повече търпение. Няма да ви разочаровам.

Той задържа дъха си, очаквайки отговор.

— Времето ви се изчерпа. Отсреща затвориха телефона.

Полковник Акока остави слушалката и седна разстроен. „Къде е този мръсник Миро?“

„Ще я убия — мислеше Рикардо Меладо. — Бих могъл да я удуша с голи ръце, да я хвърля от скалата или просто да я застрелям. Не, мисля, че ако я удуша, ще ми достави най-голямо удоволствие.“

Сестра Грасиела беше най-вбесяващото човешко същество, което той някога бе срещал. Тя бе невъзможна. В началото, когато Хайме Миро му бе възложил да я придружава, Рикардо Меладо се беше зарадвал. Наистина, тя бе монахиня, но също така бе най-възхитителната хубавица, която бе виждал. Бе твърдо решил да я опознае, да открие защо е решила да заключи зад стените на манастира до края на живота си тази изключителна красота. Под полата и блузата, които тя носеше, Рикардо можеше да различи богатите зрели женски форми.

„Ще бъде много интересно пътуване“ — бе решил той.

Но нещата взеха съвсем неочакван обрат. Проблемът бе, че сестра Грасиела отказа да говори с него. Не бе казала нито една дума от началото на пътуването и това, което напълно озадачи Рикардо, бе, че тя не изглеждаше сърдита, уплашена или разстроена. Ни най-малко. Тя просто се беше оттеглила вътре в себе си и изглеждаше, че въобще не се интересува от него или от това, което става около нея. Бяха пътували доста бързо, минавайки по горещи, прашни странични пътища, покрай ниви с ечемик и лозя.

Заобикаляха малките села на пътя си и минаваха покрай ниви със слънчоглед, който следеше слънцето с ярките си жълти цветове.

Когато пресякоха река Морос, Рикардо попита:

— Да починем ли за малко, сестро?

Мълчание.

Наближаваха Сеговия, преди да се отправят на североизток към заснежените планини Гуадарама. Рикардо продължи да се опитва да подхване учтив разговор, но се оказа напълно безнадеждно.

— Скоро ще бъдем в Сеговия, сестро.

Никаква реакция.

„Какво ли съм сторил, за да я обидя?“

— Гладна ли сте, сестро?

Нищо.

Сякаш въобще го нямаше. Никога в живота си не беше се чувствал толкова разстроен.

„Може би е умствено недоразвита — помисли той. — Това трябва да е обяснението. Бог й е дал неземна хубост и след това я е наказал със слаб ум.“

Но той не вярваше в това.

Когато стигнаха покрайнините на Сеговия, Рикардо забеляза, че в града има много хора, което означаваше, че Гуардиа Сивил ще бъде по-внимателна от обикновено.

Когато наближиха Пласа дел Конде де Честе, той видя войници, които се движеха към тях. Пошепна:

— Хванете ръката ми, сестро. Трябва да изглеждаме като двама влюбени, излезли на разходка.

Тя не му обърна внимание.

„Исусе — помисли Рикардо. — Може би е глуха и няма.“ Той протегна ръка и хвана нейната. Острата й реакция го изненада.

Тя се дръпна като ужилена.

Войниците се приближаваха.

Рикардо се наклони към Грасиела.

— Сестра ми също мисли така. Снощи, след вечеря, когато сложи децата да спят, каза, че би било много по-добре, ако мъжете не се събират да си приказват, пушейки миризливи пури, докато вие, жените, излизате сами. Обзалагам се, че…