Сидни Шелдън - Пясъците на времето

Как да му обясни, че не помни нито една молитва.

— Аз… такова…

Да. Имаше една, която си спомняше. Когато бе малко момиче, коленичеше до леглото си и баща й стоеше до нея, готов да я сложи да спи. Бавно започна да си припомня думите на двадесет и трети псалм.

— Бог е моят пастир. Той ме накара да лежа в зелени пасища, той ме водеше покрай тихи води. Той възстанови душата ми, той ме води по пътищата на справедливостта, в неговото име…

Спомени почнаха да прииждат.

Тя и баща й бяха притежавали света. И той толкова се гордееше с нея.

„Ти си родена под щастлива звезда, ангелско лице.“

Чувайки това, Лучия се чувстваше щастлива и красива. Нищо не беше в състояние да й навреди. Не бе ли тя красивата дъщеря на могъщия Анжело Кармине?

— Да, въпреки че вървя през долината на сянката на смъртта, аз няма да се страхувам от никакво зло…

Злите бяха враговете на баща й и братята й. И тя ги бе накарала да платят.

— Защото ти си с мен. Твоята тояга и твоят жезъл ми дават успокоение…

„Къде беше Бог, когато се нуждаех от успокоение?“

— Ти приготви маса пред мене и присъствието на моите врагове. Ти миропомаза главата ми с масло, чашата ми потече над…

Сега тя говореше по-бавно, шепнешком. Тя се питаше какво бе станало с малкото момиченце в бялата рокля за първо причастие? Бъдещето изглеждаше толкова красиво. Някак всичко бе тръгнало погрешно. Всичко.

„Загубих баща си, братята си и себе си?“

В манастира не бе мислила за Бога. Но сега, тук навън с този прост селянин…

„Не бихте ли казала една молитва за нас?“

Лучия продължи:

— Добротата и състраданието ще ме следват през всичките дни на моя живот и аз ще обитавам Божия дом завинаги.

Рубио я гледаше трогнат.

— Благодаря ви, сестро.

Лучия кимна, неспособна да говори. „Какво става с мен?“ — запита се тя.

— Готова ли сте, сестро?

Тя погледна към Рубио Арсано и каза:

— Да. Готова съм.

След пет минути бяха вече тръгнали.

Внезапен пороен дъжд ги застигна и те се скриха в една изоставена колиба. Едрите дъждовни капки удряха по покрива и стените на колибата като сърдити юмручета.

— Мислите ли, че бурята ще спре някога?

Рубио се усмихна:

— Това не е истинска буря, сестро. Това е, което баските наричат „сиримири“. Ще спре така бързо, както и започна. Сега земята е суха. Този дъжд й е необходим.

— Наистина?

— Да. Аз съм земеделец.

„Личи си“ — помисли Лучия.

— Простете ми, че казвам това, сестро, но вие и аз имаме много общо.

Лучия погледна към бърборещия селянин и си помисли:

„Така ще бъде целия ден.“

— Наистина ли?

— Да. Наистина вярвам, че в много отношения да бъдеш във ферма, трябва да е като да си в манастир.

Тя не можа да види връзката.

— Не разбирам.

— Добре, сестро, в манастира се мисли много за Бог и неговите чудеса. Не е ли така?

— Да.

— В известен смисъл фермата е Бог. Човек е заобиколен от божии творения. Всичко, което расте от божията земя, било то жито, маслини или грозде — всичко идва от Бога, нали? Това са все чудеса и ги виждаш да стават всеки ден и понеже им помагаш да растат, ти си част от чудото.

Лучия се усмихна на ентусиазма в гласа му. Изведнъж дъждът спря.

— Сега можем да продължим, сестро.

— Скоро ще стигнем до река Дуеро — каза Рубио. — Водопадът Пеняфиел е точно пред нас. Ще продължим до Аранда де Дуеро и след това до Логроньо, където ще се срещнем с другите.

„Ти ще отидеш на тези места — помисли Лучия. — Пожелавам ти успех. А аз ще бъда в Швейцария, приятелю.“

Чуха шума на водопада половин час, преди да стигнат до него. Той представляваше красива гледка. Водите му се спускаха стъпаловидно в бързо течащата река. Шумът бе почти оглушителен.

— Искам да се изкъпя — каза Лучия.

Сякаш години бяха минали, откакто се бе къпала за последен път.

Рубио Арсано я погледна изненадан.

— Тук?

„Не, глупако, в Рим.“

— Да.

— Внимавайте. Реката е придошла поради дъжда.

— Не се притеснявайте.

Тя се спря, чакайки търпеливо.

— О, ще се отдалеча, докато се събличате.

— Стойте наблизо — каза бързо Лучия.

Вероятно в гората имаше хищни животни.

Когато Лучия почна да се съблича, Рубио се отдалечи на няколко метра и се обърна гърбом.

— Не влизайте много навътре, сестро — викна той. — Реката е коварна.

Лучия постави увития кръст на място, където можеше да го наблюдава. Голото й тяло се чувстваше чудесно на сутрешен въздух. Когато се съблече напълно, тя влезе във водата. Беше студена и тонизираща.