Сидни Шелдън - Пясъците на времето

Дясната й ръка беше в гипс, а ребрата й бяха бинтовани и ги чувстваше болезнени.

Влезе една сестра.

— А, вие сте будна, мис Дудаш. Ще съобщя на доктора.

— Къде… къде се намирам?

— В Блейк Сентър. Това е частна болница.

Елън огледа голямото помещение.

„Никога не бих могла да си позволя да платя за всичко това“ — помисли тя.

— Записваме всичките обаждания за вас.

— Какви обаждания?

— От пресата се опитваха да влязат тук, за да ви интервюират. Търсиха ви вашите приятели. Мистър Скот позвъни няколко пъти…

„Майлоу Скот!“

— Добре ли е той?

— Не разбирам.

— Пострада ли при злополуката?

— Не. Той беше тук рано тази сутрин, но вие спяхте.

— Той идвал да ме види?

— Да. — Тя се огледа наоколо. — Повечето от тези цветя са от него.

„Невероятно.“

— Баща ви и майка ви са в чакалнята. Чувствате ли се в състояние да ги видите?

— Разбира се.

— Ще ги доведа.

„Никога преди в болница не са се отнасяли така с мен“ — помисли Елън.

Майка й и баща й влязоха и се приближиха до леглото й. Бяха родени в Полша и английският им беше тромав. Баща й беше механик, плещест грубоват човек над петдесет години, а майка й бе простодушна северноевропейска селянка.

— Донесох ти супа, Елън.

— Мамо, в болниците хранят хората.

— С моята супа не те хранят в болницата. Изяж я и ще се оправиш по-бързо.

Баща й каза:

— Видя ли вестника? Нося ти един.

Той й го подаде. Заглавието гласеше:

Тя прочете материала два пъти.

— Смело си постъпила, за да го спасиш.

„Смело? Беше глупаво. Ако бях имала време да помисля, щях да спася себе си. Това беше най-тъпото нещо, което някога съм вършила. Защо? Бих могла да загина!“

Майлоу Скот дойде да види Елън по-късно тази сутрин. Носеше още един букет цветя.

— За вас са — каза той неловко. — Лекарят ми каза, че ще се оправите бързо. Аз… нямам думи да изразя благодарността си.

— Не беше нищо особено.

— Това бе най-смелата постъпка, която някога съм виждал. Вие спасихте живота ми.

Тя се опита да помръдне, но това предизвика остра болка в ръката й.

— Добре ли сте?

— Разбира се. — Едната й страна започна да пулсира. — Какво каза докторът за мене?

— Имате счупена ръка и три счупени ребра.

Не би могъл да й каже нещо по-лошо. Очите й се напълниха със сълзи.

— Какво има?

Как би могла да му каже? Щеше само да й се изсмее. Беше спестявала за дългоочакваната почивка в Ню Йорк с няколко момичета от завода. Това бе нейната мечта.

„Сега няма да работя повече от месец. Свърши се с Манхатън.“

Елън бе работила от петнадесетгодишна възраст, Винаги беше напълно независима и самостоятелна, но сега си помисли:

„Може би, ако е толкова благодарен, ще плати част от разноските за болницата. Но за нищо на света не бих го помолила. — Почваше да изпада в дрямка. — Трябва да е от лекарствата.“

Каза сънливо:

— Благодаря ви за всички цветя, мистър Скот. Беше ми приятно да ви видя.

„Ще се притеснявам за сметката от болницата по-късно.“

Елън Дудаш заспа.

На следващата сутрин в стаята на Елън влезе висок изискан на вид мъж.

— Добро утро, мис Дудаш. Как се чувствате тази сутрин?

— По-добре, благодаря.

— Аз съм Сам Нортън, шеф на рекламата на компанията Скот Индъстриз.

— О! Тук ли живеете?

Не беше го виждала преди.

— Не. Дойдох със самолет от Вашингтон.

— За да ме видите?

— Да ви помогна.

— Да ми помогнете за какво?

— Пресата е отвън, мис Дудаш. Тъй като не вярвам някога да сте давала пресконференция, мислех, че може би ще използвате малко помощ.

— Какво искате?

— Главно, те ще искат да им кажете как и защо спасихте мистър Скот.

— О, това е лесно. Ако се бях замислила, щях да побягна като луда.

Нортън я погледна втренчено.

— Мис Дудаш, не мисля, че бих казал същото на ваше място.

— Защо не? Това е истината.

Въобще не беше това, което бе очаквал. Изглежда, че момичето нямаше представа от положението, в което се намираше.

Имаше нещо, което тревожеше Елън и тя реши да си изясни работите.

— Ще се виждате ли с мистър Скот?

— Да.

— Бихте ли ми направили една услуга?

— Ако мога, разбира се.

— Зная, че злополуката не беше по негова вина и той не ме е молил да го спасявам, но… — Нейното чувство за независимост я накара да се поколебае. — О, няма значение.

„А, ето че излиза — помисли Нортън. — Колко ли облаги ще се опита да извлече? В брой ли ще бъде? По-добра работа? Какво?“