Сидни Шелдън - Пясъците на времето

Чуха се смехове и аплодисменти.

— Но Елън Скот е повече от една блестяща жена. Тя е едно хуманно, състрадателно човешко същество, което никога не се колебае да се ангажира с проблемите, пред които се изправя светът днес…

Речта продължи още десет минути, но Елън Скот не слушаше повече.

„Колко много греши той — помисли тя мрачно. — Колко грешат всички. Скот Индъстриз дори не е моя компания. Майлоу и аз я откраднахме. И аз съм виновна за далеч по-голямо престъпление от това. Това повече няма значение. Не сега. Защото скоро ще бъда мъртва.“

Тя си спомни точно думите на лекаря, когато той прочете лабораторния анализ, който бе смъртната й присъда.

„Ужасно съжалявам, мисис Скот, но се страхувам, че няма начин да ви съобщя това деликатно. Ракът се е разпространил в цялата ви лимфна система. Не подлежи на операция.“

Тя бе почувствала внезапна оловна тежест в стомаха си.

— Колко… колко време имам?

Той се поколеба.

— Година… може би.

„Недостатъчно време. Не при толкова много неща, които трябва да свърша“ — помисли тя.

— Вие няма да говорите нищо за това, разбира се — гласът й бе твърд.

— Разбира се, че не.

— Благодаря ви, докторе.

Тя нямаше никакъв спомен за това, как напусна Колумбийския презвитериански медицински център или как шофираше през града. Единствената й мисъл бе:

„Трябва да я намеря, преди да умра.“

Речта на губернатора бе свършила.

— Дами и господа, имам честта и привилегията да ви представя мисис Елън Скот.

Тя стана, съпровождана с овации, след това се отправи към сцената — слаба, изправена жена със сиви коси, изискано облечена. Излъчваше енергия, която вече не чувстваше.

„Да се гледа към мен, е като да се гледа светлината на отдавна изгаснала звезда — помисли горчиво тя. — Всъщност аз вече не съм тук.“

На сцената тя почака да стихнат аплодисментите.

„Те аплодират едно чудовище. Какво биха правили, ако знаеха“ — помисли тя.

Когато заговори, гласът й беше твърд.

— Господин вицепрезидент, сенатори, губернатор Адамс…

„Една година — мислеше тя. — Къде ли е тя и дали е още жива. Трябва да разбера.“

Тя продължаваше да говори, автоматично произнасяйки всичко, което публиката очакваше да чуе.

— С радост приемам това уважение, не за себе си, а за всички тези, които са работили толкова усърдно, за да облекчат бремето на онези, които са били по-малко щастливи от нас…

Спомените й се върнаха четиридесет и две години назад в Гари, Индиана.

На осемнадесетгодишна възраст Елън Дудаш бе назначена в завода за автомобилни части на Скот Индъстриз в Гари, Индиана. Тя бе привлекателно и общително момиче, популярна всред колегите си. В деня, когато Майлоу Скот дойде да инспектира завода, Елин бе избрана да го придружава.

— Хей! Как си Ели? Може би ще се омъжиш за брата на шефа и ние всички ще работим за теб.

Елън Дудаш се засмя.

— Точно така. На кукуво лято.

Майлоу Скот въобще не беше това, което си представяше Елън. Той бе малко над тридесет, висок и слаб. „Не изглежда зле“ — помисли тя. Беше стеснителен и много учтив.

— Много любезно от ваша страна да ме разведете, мис Дудаш. Надявам се, че не ви отклонявам от работата ви.

— Надявам се, че да — засмя се тя.

Беше й толкова лесно да разговаря с него.

„Не мога да повярвам, че се разхождам тук с брата на големия шеф. Ще разправям на мама и татко за това.“

Майлоу изглеждаше, че искрено се интересува от работниците и техните проблеми. Елън го разведе през цеха, където се произвеждаха предавателните механизми, цеха за закаляване, където предавателните механизми и скоростните кутии се втвърдяваха, отделите за опаковане и експедиция. Той бе силно впечатлен.

— Наистина е сложно производство, нали, мис Дудаш?

„Той притежава всичко това, а се държи със страхопочитание като момче. Всякакви ги има.“

Инцидентът стана в монтажния цех. Висящ кабелен кран, който носеше метални пръти към механичния цех, изпусна товара и металните пръти започнаха да падат. Майлоу Скот беше точно под тях. Елън видя това части от секундата, преди да го ударят, и без да мисли, го блъсна настрани. Два от тежките железни пръти я удариха, преди да успее да избяга и тя загуби съзнание.

Събуди се в болничната стая, сама. Стаята беше буквално пълна с цветя. Когато отвори очи и се огледа, тя си помисли:

„Умряла съм и съм отишла в рая.“

Имаше орхидеи, рози, лилии, хризантеми и редки цветя, които дори не се опита да разпознае.