Сидни Шелдън - Пясъците на времето

— Казват, че много боляло.

— Не ме интересува. Не мога повече да чакам.

— Ще се омъжа, но никога няма да позволя на мъжа си да го стори с мен. Мисля, че е срамно.

Една нощ когато всички спяха, Примо Конде, едно от по-големите момчета в сиропиталището, се промъкна в спалнята на момичетата. Застана до леглото на Меган.

— Меган — прошепна той.

Тя веднага се събуди.

— Примо? Какво има?

Той хълцаше уплашен.

— Мога ли да легна при тебе?

— Да, но пази тишина.

Примо бе на тринадесет години, както и Меган, но беше дребен за възрастта си и другите деца го тормозеха. Страдаше от ужасни кошмари и се будеше посред нощ, викайки. Децата го измъчваха, Но Меган винаги го защитаваше.

Примо легна до нея и тя усети сълзите по бузите му. Притисна го в прегръдките си.

— Спокойно, нищо няма — прошепна тя. — Всичко е наред.

Тя го залюля нежно и хълцанията му намаляха. Тялото му бе притиснато към нейното и тя усети нарастващата му възбуда.

— Примо…

— Съжалявам. Аз… не мога да се въздържа.

Притискаше се към нея в ерекция.

— Обичам те, Меган. Ти си единствената, на която държа в целия свят.

— Ти още не си бил всред света.

— Моля ти се, не ми се подигравай.

— Не ти се подигравам.

— Нямам никого освен теб.

— Зная.

— Обичам те.

— Аз също те обичам, Примо.

— Меган… би ли ми разрешила да правя любов с теб? Моля те.

— Не.

Последва тишина.

— Съжалявам, че те обезпокоих. Ще се върна в леглото си.

Гласът му бе изпълнен с болка. Надигна се да си ходи.

— Почакай. — Меган го притискаше плътно, стремейки се да облекчи страданието му, като сама се почувства възбудена. — Примо, аз… не мога да ти позволя да правиш любов с мен, но мога да направя нещо, за да се почувстваш по-добре. Искаш ли?

— Да — промърмори той.

Примо носеше пижама. Меган дръпна връвчицата, която държеше панталона на пижамата и бръкна в нея. „Той е мъж“ — помисли тя.

Хвана го нежно с ръка и започна да го гали. Примо застена и каза:

— О, чувствам се чудесно. — И минута по-късно каза: — Господи, обичам те, Меган.

Тялото й гореше и ако в този момент й беше казал: „Искам да правя любов с тебе“, би му отвърнала с „да“.

Но той лежеше безмълвен и след няколко минути се върна в леглото си.

Меган не мигна цяла нощ. Повече тя не му позволи да дойде при нея в леглото й.

Изкушението бе твърде голямо.

От време на време повикваха някое дете в стаята на възпитателите, за да се срещне с възможни осиновители. Това бяха винаги моменти на голямо вълнение за децата, защото те означаваха шанс за измъкване от скучната обстановка в сиропиталището, шанс да получат истински дом, да принадлежат на някого.

С течение на годините Меган гледаше как избираха другите сираци. Те отиваха в домовете на търговци, фермери, банкери, собственици на магазини. Но никога не избираха нея. Репутацията на Меган я предхождаше. Тя чуваше потенциалните родители да си говорят.

— Тя е много красиво дете, но чувам, че е трудна.

— Не е ли тя, която миналия месец вкарала в сиропиталището дванадесет кучета?

— Казват, че е подстрекател. Страхувам се, че няма да се разбира с нашите деца.

Те нямаха представа колко много другите деца я обичаха.

Отец Берендо идваше в сиропиталището веднъж седмично, за да види възпитаниците. Меган очакваше с нетърпение неговото посещение. Тя беше страстен читател и свещеника и Мерседес Анхелес се стараеха да бъде добре снабдена с книги. С него Меган можеше да разисква неща, за които не би посмяла да говори с някой друг. Именно на него двойката фермери бе предала подхвърленото дете.

— Защо не са искали да ме задържат при себе си? — попита Меган.

Старият свещеник каза топло:

— Те много искаха това, Меган, но бяха стари и болни.

— Защо, мислите, че истинските ми родители са ме оставили в тази ферма?

— Сигурен съм, че е защото са били бедни и не са били в състояние да те гледат.

Докато растеше, Меган ставаше все по-сериозна. Беше впечатлена от интелектуалните аспекти на католическата църква. Прочете „Изповеди“ на свети Августин, писанията на свети Франциск от Асизи, Томас Мор, Томас Мертон и десетина други. Ходеше редовно на църква, като се наслаждаваше на тържествените ритуали, литургии, получаване на причастие, благословенията. Може би най-много тя харесваше чудесното чувство на ведрина, което винаги я обхващаше в църквата.

— Искам да стана католичка — каза тя на отец Берендо един ден.

Той взе ръката й в своята и каза развълнувано: