Сидни Шелдън - Пясъците на времето

— Може би ти вече си такава, Меган, но ни ще трябва да осигурим нашия облог.

После продължи:

— Вярваш ли в Бог, всемогъщия Отец, създателя на небето и земята?

— Да, вярвам!

— Вярваш ли в Исус Христос, неговия единствен син, който бе роден и страда?

— Да, вярвам!

— Вярваш ли в Светия дух, в Светата католическа църква, общността на светиите, изкуплението на греховете, възкресението на тялото и вечния живот?

— Да, вярвам!

Свещеникът леко духна в лицето й.

— Exi ab eaq spiritus immunde. Излез от нея, ти нечист дух, и отстъпи на Светия дух — закрилника. — Той отново духна в лицето й. — Меган, приеми доброволния Дух с дъха си и получи божията благословия. Мир с теб.

На петнадесет години Меган бе една красива млада жена, с дълга руса коса и млечнобяла кожа, която се открояваше ясно от другите.

Един ден я повикаха в канцеларията на Мерседес Анхелес. Там бе и отец Берендо.

— Здравейте, отче.

— Здравей, скъпа Меган.

Мерседес Анхелес каза:

— Страхувам се, че имаме един проблем, Меган.

— О? — Тя се опита да си спомни своите последни простъпки.

Директорката продължи:

— Има ограничение на възрастта до петнадесет години, а ти си стигнала до петнадесетия си рожден ден.

Меган, разбира се, отдавна знаеше за това правило. Но бе избягвала да мисли за това, защото не искаш да приеме факта, че на света няма място, където да отиде, че никой не я искаше и ще бъде изоставена отново.

— Трябва ли… трябва ли да напусна?

Добросърдечната амазонка беше разстроена, но нямаше избор.

— Страхувам се, че ще трябва да с придържаме към правилника. Може да ти намерим място като прислужница.

Меган нямаше думи. Отец Берендо попита:

— Къде би искала да отидеш?

Когато се замисли, й дойде една идея. Имаше едно място, където да отиде.

От дванадесетгодишна възраст тя си бе помагала на издръжката в сиропиталището, като изпълняваше дребни поръчки из града. Много от тях бяха за Цистерцианския манастир. Нещата, които носеше, бяха винаги предавани на преподобната майка Бетина. Меган хвърляше крадешком погледи към монахините, докато се молеха или се разхождаха из залите. Тя бе усетила в тях завладяващо чувство на ведрина. Завиждаше им за радостта, която излъчваха. За нея манастирът изглеждаше като дом на любовта.

Преподобната майка беше обикнала умното младо момиче и в течение на годините бяха имали много разговори.

— Защо хората влизат в манастири? — бе попитала веднъж Меган.

— Хората идват при нас по много причини. Повечето идват, за да се посветят на Бога. Но някои идват, защото нямат никаква надежда. Ние им даваме надежда. Някои идват, защото чувстват, че няма за какво да живеят. Ние им показваме, че има смисъл да се живее за Бог. Някои идват, защото бягат. Други идват, защото се чувстват отчуждени, а искат да принадлежат на нещо.

Това бе, което накара младото момиче да се замисли. „Всъщност никога не съм принадлежала на никого. Това е моят шанс.“

— Мисля, че бих искала да вляза в манастира.

След шест седмици тя прие своя обет.

Накрая Меган откри това, което бе търсила толкова дълго. Тя принадлежеше. Това бяха нейните сестри, семейството, което никога не бе имала преди и всички имаха един общ баща.

Меган работеше в манастира като счетоводител. Бе очарована от старинния език с жестове, който сестрите използваха, за да разговарят с преподобната майка. Имаше четиристотин седемдесет и два знака, достатъчни, за да се предаде всичко, което им бе необходимо да изразят.

Когато беше ред на някоя монахиня да изчисти дългите коридори, игуменката Бетина вдигаше дясната си ръка с дланта нагоре духваше върху нея. Ако някоя монахиня беше болна, тя отиваше при преподобната майка и притискаше върховете на показалеца и средния пръст на дясната си ръка върху външната страна на китката на лявата си ръка. Ако изпълнението на някаква молба трябваше да бъде отложено, игуменката Бетина поставяше юмрука на дясната си ръка пред дясното си рамо и леко замахваше напред и надолу — „Утре.“

Една ноемврийска сутрин Меган бе запозната със смъртните обреди. Умираше една монахиня и в параклиса удряха дървено клепало. Това бе сигнал за началото на ритуал, непроменен от 1030 години. Всички, които можеха да се отзоват, бързаха да коленичат в лазарета за миропомазването и псалмите. Молеха се безмълвно на светиите да се застъпят за душата, която напускаше тяхната сестра. За да покаже, че е време да бъде отдадено последното свещенодействие, майката игуменка протегна лявата си ръка с дланта нагоре и начерта кръст върху нея с върха на палеца на дясната си ръка.