Сидни Шелдън - Ако утрото настъпи

— Нашият приятел Монти — каза инспекторът, — трябва да е някъде около метър и деветдесет и да тежи приблизително деветдесет и пет килограма. Ще се обърнем към Интерпол да потърсят в компютъра — убеди той Даниел Купър — и тогава ще установим и неговата самоличност.

Джеф се бе покачил на покрива на камиона, а Трейси седеше на мястото на шофьора в наетия от него частен гараж.

— Готова ли си? — извика Джеф. — Пускай!

Трейси натисна някакво копче на арматурното табло.

От двете страни на фургона се спуснаха брезенти с надпис: ХОЛАНДСКА БИРА ХАЙНЕКЕН.

— Работи — извика доволен Джеф.

— Бира „Хайнекен“? Alstublieft! — Ван Дурен огледа събралите се в кабинета му детективи. Навсякъде по стените стояха окачени увеличени фотографии и бележчици.

Даниел Купър седеше в дъното на кабинета и мълчеше. Доколкото се отнасяше до него, настоящото съвещание представляваше чиста загуба на време. Той от дълго време предусещаше всяка стъпка, която Трейси Уитни и нейният любовник се канеха да направят. Влязоха в капана и той вече се затваряше. Докато възбудата у детективите в кабинета постепенно нарастваше, Купър изпитваше някакво странно чувство на спад.

— Всичко си идва на мястото — говореше инспектор Ван Дурен. — Заподозрените от нас лица знаят часа, в който бронираната кола пристига в банката. Те възнамеряват да се появят половин час по-рано и да се представят за охраната. По времето на пристигане на истинския камион те вече ще са избягали. — Ван Дурен показа снимката на камиона. — Те ще тръгнат от банката с този автомобил, но след една пресечка или в някоя странична улица камионът изведнъж ще изглежда вече така. — Тук той посочи снимката на камиона за бира „Хайнекен“.

Един от седналите назад детективи се обади:

— Господин комисар, имате ли представа как възнамеряват да изнесат златото извън страната?

Ван Дурен посочи снимка, на която Трейси се качва на шлепа.

— Първо с шлеп. Холандия е насечена от канали и водни пътища, така че те биха могли да изчезнат безследно за дълго време. — Той им показа въздушна снимка на камиона, движещ се край канала. — Засякоха разстоянието, за да видят за колко време могат да се придвижат от банката до техния шлеп. Разполагат с предостатъчно време, през което да натоварят златото на шлепа и да тръгнат на път, преди някой да е заподозрял каквото и да е. — Ван Дурен пристъпи към последната снимка, окачена на стената, представляваща увеличено копие на товарен кораб. — Преди два дни Джеф Стивънс е закупил товарно място на кораба „Ореста“, който ще отпътува следващата седмица от Ротердам. Товарът е записан като машини, предназначени за Хонконг.

Той се обърна с лице към детективите в кабинета.

— Е, господа, ще направим малка промяна в техните планове. Ще им позволим да вземат златните кюлчета от банката и да ги натоварят на фургона. — Той погледна към Даниел Купър и се усмихна. — С окървавени ръце. Ще заловим тези умници с окървавени ръце.

Един детектив проследи Трейси в „Ъмерикън Експрес Офис“, откъдето тя получи пакет със средни размери. Трейси се върна незабавно в хотела с него.

— Нямаше начин да разберем какво съдържа пакета — каза инспектор Ван Дурен на Купър. — След като излязоха, претърсихме двата апартамента, но в тях нямаше никакъв нов предмет.

Компютрите на Интерпол не откриха нищо за деветдесет и пет килограмовия Монти.

Късно в четвъртък следобед Даниел Купър, инспектор Ван Дурен и полицейският детектив Уиткамп се събраха в стаята над апартамента на Трейси в хотел „Амстел“ и наостриха слух към идващите отдолу гласове:

Гласът на Джеф:

— Ако пристигнем в банката точно тридесет минути преди охраната, тогава ще имаме достатъчно време да натоварим златото и да тръгнем. При пристигането на истинския камион вече ще сме натоварили златото на шлепа.

Гласът на Трейси:

— Автомеханикът прегледа камиона и го зареди с гориво. Вече е напълно готов.

Полицейският детектив Уиткамп се обади:

— Не може да не им се възхити човек! Не оставят нищо на случайността.

— Рано или късно всички се подхлъзват — отвърна рязко инспектор Ван Дурен.

Даниел Купър мълчеше и слушаше.

— Трейси, искаш ли, щом всичко свърши, да отидем на онези разкопки, за които говорихме?

— Тунис? Звучи ми като райско място, скъпи.

— Добре тогава. Аз ще уредя всичко. Отсега нататък няма да правим нищо, само ще си почиваме и ще се радваме на живота.

Инспектор Ван Дурен измърмори: