Сидни Шелдън - Ако утрото настъпи

— И къде ще изпратите тези, които е купила.

— В нейния хотел, хотел „Амстел“.

На другия край на града Джеф разговаряше със заместник-председателя на „Амро банк“. Стояха уединени близо половин час. Когато Джеф излезе от банката, в кабинета на управителя влезе детектив.

— Моля ви, кажете ми защо беше при вас мъжът, който току-що излезе оттук.

— Господин Вилсон? Той е главен агент на компанията, осигуряваща охраната ни, с която работи нашата банка. Проверяват предохранителните системи.

— Пожела ли да обсъдите устройствата за сигурност, с които си служи вашата банка в момента?

— Защо? Всъщност пожела точно това. Да.

— И вие му казахте всичко?

— Разбира се. Преди това обаче се обадих естествено по телефона, за да проверя дали има пълномощия.

— И на кого се обадихте?

— На службата по безопасността, номерът беше върху служебната му лична карта.

В 3.00 часа следобед пред „Амро банк“ спря брониран камион. От противоположната страна на улицата Джеф фотографира камиона, а от един вход, на няколко ярда по-нататък, детектив фотографира от своя страна Джеф.

В главното полицейско управление на Еландсграхт инспектор Ван Дурен постави върху бюрото на главния комисар Тун Вилямс бързо натрупващите се доказателства.

— Какво означава всичко това? — запита главният комисар със сухия си и тънък глас.

— Ще ви кажа какво замисля тя — обади се Даниел Купър. Говореше напълно убедено. — Кани се да задигне златото, което ще се превози с параход.

Всички впериха погледи в него.

— И предполагам знаете как възнамерява да извърши това чудо? — запита главният комисар.

Да. Той знаеше нещо, което на тях не им бе известно. Той познаваше сърцето, душата и ума на Трейси Уитни. Той бе проникнал в нея и можеше да разсъждава като нея, да крои плановете като нея… затова предугаждаше всеки неин ход.

— Като си послужи с подправен камион, пристигне в банката преди истинския и избяга със златните кюлчета.

— Звучи доста пресилено, господин Купър.

— Не зная какво точно замислят, господин главен комисар — намеси се инспектор Ван Дурен, — но явно замислят нещо. Имаме запис на гласовете им на магнетофонна лента.

Даниел Купър си спомни за другите звуци, които си беше представял: нощен шепот, викове и стенания. Тя се държеше като разгонена кучка. Е, добре, там, където ще я напъха той, никой мъж нямаше да може да я докосне.

Инспекторът продължаваше да докладва.

— Запознали са се със системата за безопасност на банката. Известно им е в колко часа пристига бронираният камион и…

Главният комисар проучваше поставения пред него доклад.

— Вълнисти папагалчета, гълъб, златни рибки, канарче… смятате ли, че всички тези глупости имат нещо общо с обира?

— Не — отвърна Ван Дурен.

— Да — отвърна Купър.

Полицай първи клас Фиен Хоер, облечен в син полиестерен костюм, следеше Трейси по Принсенграхт, през моста Магере и когато Трейси стигна на отсрещния бряг на канала, Фиен Хоер погледна, обзет от безсилие как тя влезе в една обществена телефонна кабина и говори в продължение на пет минути по телефона. Полицаят нямаше да разбере нищо, дори и да бе чул целия разговор.

Гюнтер Хартог говореше от Лондон.

— Можем да разчитаме на Марго, но на нея й трябва време, поне още две седмици. — Той я изслуша за миг. — Разбирам. Когато всичко бъде готово, ще те потърся. Бъди внимателна. И предай поздравите ми на Джеф.

Трейси постави слушалката и излезе от кабината. Тя кимна приятелски на жената, която чакаше да използва телефона след нея.

В 11.00 часа на следващата сутрин един детектив докладва на инспектор Ван Дурен.

— Господин инспектор, намирам се в компанията „Волгерс“, която дава под наем камиони. Джеф Стивънс току-що нае от тях камион.

— Какъв камион?

— Обикновен камион, господин инспектор.

— Вземете размерите му. Няма да затварям.

Няколко минути по-късно детективът се върна на телефона.

— Разполагам с данните. Камионът е…

— Фургон, дължина — двадесет фута, широчина — седем фута, с двойно предаване.

— Да, господин инспектор — отвърна малко удивеният детектив. — Как разбрахте?

— Няма значение. Какъв му е цветът?

— Син.

— Кой следи Джеф Стивънс?

— Якобс.

— Добре. Дръжте ме постоянно в течение.

Юп ван Дурен постави слушалката. Той вдигна глава към Даниел Купър.

— Оказахте се прав. Само цветът е син.

— Ще го откара на бояджия.

Бояджийската работилница се намираше в един гараж на Дамрак. Двама души напръскаха фургона в металносив цвят. Джеф стоеше наблизо и чакаше. Един детектив направи снимка през стъкления покрив на гаража.