Сидни Шелдън - Ако утрото настъпи

Техният съсед беше убил майка му и този човек трябваше да плати за това.

После всичко се разви сякаш с необикновена яснота, като в някакъв странен филм със забавени кадри. Даниел избърса с кърпа оставените от пръстите му отпечатъци върху ножицата и я хвърли във ваната. Тя изтрополи глухо върху емайла. Облече се и се обади по телефона на полицията. Пристигнаха две полицейски коли с виещи сирени, а след тях и друга, пълна с детективи. Те започнаха да задават въпроси на: Даниел, а той им разказа как са го били върнали от училище и как видял техния съсед Фред Зимър да се измъква през страничната врата на къщата. Когато разпитаха и мъжа, той призна, че е любовник на майката на Даниел, но отрече да я е убивал. Свидетелските показания на Даниел пред съда станаха причина за осъждането на Зимър.

— Когато се прибра у дома след училище, си видял как вашият съсед Фред Зимър бяга през страничната врата, така ли?

— Да, господине.

— Добре ли го видя?

— Да, господине. Целите му ръце бяха окървавени.

— А ти какво направи след това, Даниел?

— Аз… аз много се уплаших. Разбрах, че с мама се е случило нещо ужасно.

— Влезе ли в къщата?

— Да, господине.

— И какво се случи?

— Извиках: „Мамо, мамо!“ Никой не ми отговори, влязох в банята и…

На това място момчето избухна в истеричен плач и трябваше да бъде отведено от свидетелското място.

Тринадесет месеца по-късно екзекутираха Фред Зимър.

Междувременно изпратиха малкия Купър да живее при далечната им роднина от Тексас леля Мати, която той виждаше за първи път. Сурова жена и закоравяла баптистка, тя бе надъхана с яростна добродетелност и убеждение, че всички грешници ще се пекат на адския огън. Това беше дом без любов, радост и състрадание. Даниел израсна в тази атмосфера, ужасен от тайната на собствената си вина и със страха от очакващите го в ада вечни мъки. Наскоро след убийството на майка си Даниел започна да изпитва затруднения със зрението си. Лекарите ги определиха като психосоматични.

— Детето потиска нещо, което не желае да вижда — поясниха лекарите.

Стъклата на очилата му ставаха все по-дебели.

На седемнадесетгодишна възраст Даниел избяга завинаги от леля Мати и Тексас. Отиде на автостоп до Ню Йорк, където Международната организация за защита на застраховките го нае за куриер. След три години го повишиха в детектив. Превърна се в най-добрия им служител. Той никога не настояваше за повишение на заплатата, нито пък искаше по-добри жилищни условия. Не обръщаше внимание на тези неща. Той беше божията ръка, негов бич, наказващ грешниците.

Даниел Купър излезе от ваната и се приготви за лягане. Утре, мислеше той, утре ще бъде денят на разплатата с проститутката.

Искаше му се и майка му да е тук, за да види всичко със собствените си очи.

Амстердам

Петък, 22 август — 8.00 часа сутринта

Даниел Купър и двамата детективи, определени да дежурят в подслушвателния пункт, чуха разговора на Трейси и Джеф на закуска.

— Сладка кифличка, Джеф? Кафе?

— Не, благодаря.

Това е последната им закуска, помисли си Даниел Купър.

— Знаеш ли от какво се вълнувам? От нашето пътуване с шлепа.

— Това е голям ден, а ти се вълнуваш от пътуването с шлепа. Защо?

— Защото ще бъдем само двамата. Смяташ ли, че съм се побъркала?

— Напълно. Но ти си моето побъркано момиче.

— Целуни ме.

Шум от целувка.

Трябва да е по-неспокойна, помисли си Купър. Иска ми се да е неспокойна.

— Странно, но изпитвам съжаление, че си тръгваме оттук, Джеф.

— Погледни на това по друг начин, Трейси. Натрупахме много опит.

— Прав си — засмя се Трейси.

Стана 9.00 часът, а разговорът продължаваше. Купър се замисли. Трябва вече да се приготвят. Трябва да обсъдят последните си намерения. Ами Монти? Къде ще се срещнат с него.

— Скъпа, ще се погрижиш ли за портиера преди напускането на хотела? Аз ще бъда много зает.

— Разбира се. Той се държа великолепно. Защо си нямаме портиери в Щатите?

— Защото ми се струва, че това е европейски обичай. Знаеш ли историята на портиерите?

— Не.

— През 1627 година във Франция крал Хю построил затвор в Париж и назначил за негов управител един благородник. Той му дал титла comte des cierges или консиерж, което означавало „граф на свещите“. Заплащали му две лири и пепелта от кралската камина. По-късно всеки, който се грижел за затвор или замък, бивал наричан „консиерж“. Накрая към тях включили и портиерите на хотели.