Сидни Шелдън - Спомени от полунощ

— Ясно — отвърна Делма и се обърна към съдебните заседатели. — Какво друго чухте?

— Той поиска да се срещнат във вилата в три часа и настоя тя да отиде сама.

— Той ли каза, че трябва да отиде сама?

— Да, господине. Госпожата ми поръча, ако не се прибере до шест часа, да се обадя в полицията.

Съдебните заседатели се размърдаха на местата си. Погледите им се насочиха към Демирис.

— Нямам повече въпроси — рече Делма. — Свидетелката е на разположение на защитата.

Наполеон Котас се приближи с количката до свидетелското място.

— Името ви е Андрея, нали?

— Да, господине. — Момичето се мъчеше да не гледа обезобразеното лице на адвоката.

— Вие сте чули госпожа Демирис да заявява на съпруга си, че иска да се разведе с него, а той отговорил, че няма да й даде развод, и настоял тя да отиде във вилата. Така ли беше?

— Да, господине.

— Не забравяйте, че се заклехте. Не може да сте чули такова нещо.

— Напротив, господине, чух.

— Колко телефона има в стаята, в която се проведе разговорът?

— Един, защо?

— Значи не сте слушали на друг телефонен апарат?

— Не, господине. Никога не правя такива неща.

— Излиза, че сте чули само онова, което е казала госпожа Демирис. Не може да знаете какво е говорил съпругът й!

— Ами… да.

— С други думи не сте чули заплахите на Константин Демирис, нито че е повикал жена си във вилата, нито каквото и да е било друго. Въобразявате си, че сте чули всичко това, съдейки по репликите на госпожа Демирис.

— Може и така да се каже.

— Така го и казвам. Защо бяхте в стаята, когато госпожа Демирис говореше по телефона?

— Тя поиска да й занеса чаша чай.

— Занесохте ли й?

— Да господине.

— Защо не излязохте след това?

— Госпожа Демирис ми даде знак да остана.

— Искала е да чуете разговора й?

— Може би да.

— Значи не знаете дали наистина е говорила с мъжа си! — Гласът на Котас шибаше като с камшик. — Нищо чудно да не е говорила с никого. — Адвокатът приближи стола си към свидетелката. — Не ви ли се струва странно, че госпожа Демирис е пожелала да останете в стаята и да слушате този така личен разговор? В моя дом прислугата не присъства на такива разговори. Категорично заявявам, че такъв разговор изобщо не се е състоял! Госпожа Демирис не е говорила с никого. Постарала се е да организира нещата така, че мъжът й да бъде съден за най-тежко престъпление. Но Константин Демирис не е убил жена си. Доказателствата срещу него са изфабрикувани и то много внимателно. И най-небрежният човек не би оставил след себе си такъв низ от компрометиращи го доказателства. Независимо от всичко друго Константин Демирис е умен човек.

Процесът продължи десет дни. Изнесени бяха обвинения и контраобвинения, данни от експертизи. Общото мнение бе, че вероятно Константин Демирис е виновен.

Наполеон Котас пазеше своята „бомба“ за последния ден. Той призова Спирос Ламбру на свидетелската скамейка. Още преди да започне процесът, Демирис подписа документ, според който „Еленик Трейд Корпорейшън“ минаваше във владение на Спирос Ламбру. Предишния ден всички активи на компанията тайно бяха прехвърлени на името на Наполеон Котас с условието, че това ще влезе в сила, само ако Константин Демирис бъде оправдан.

— Господин Ламбру. Вие не се пораждахте много с вашия зет, нали?

— Не. Изобщо не се разбирахме.

— Ще сбъркам ли, ако кажа, че в известен смисъл се мразехте?

Ламбру погледна Демирис.

— Това би било меко казано.

— В деня, когато сестра ви изчезна, Константин Демирис заявил в полицията, че не е бил в близост с вилата. В три часа , времето, когато се предполага, че е настъпила смъртта на вашата сестра, е имал среща с вас в Акрокоринт. При разпита в полицията вие сте отрекли това.

— Да така е.

— Защо?

Ламбру замълча.

— Демирис се държеше отвратително със сестра ми — заговори той с преливащ от гняв глас. — Непрестанно я обиждаше и унижаваше. Исках да го накажа. Нужен му бях за алиби.

— И?

— Не мога да живея повече с тази лъжа. Чувствам, че трябва да кажа истината.

— Срещнахте ли се с Константин Демирис в Акрокоринт в онзи следобед?

— Да. Истината е, че ние двамата бяхме там.

В залата се надигна вълна от развълнувани гласове. Делма скочи, лицето му беше бяло като платно.

— Ваше благородие, възразявам…

— Възражението не се приема.

Делма се отпусна на стола. Демирис се облегна на масажа, очите му искряха.

— Разкажете ни за тази среща. Вие ли я поискахте?