Сидни Шелдън - Спомени от полунощ

— Всичко свърши, скъпа. Най-сетне свърши.

Катерин отчаяно се опитваше да освободи ръцете си. Колкото повече се стараеше да ги измъкне, толкова повече се затягаше възелът. Пръстите й взеха да изтръпват. Не сваляше очи от циферблата на бойлера. Стрелката бе достигнала 250 градуса. Когато стигне 400 градуса, ще избухне. Трябва да има някакво разрешение , мислеше тя. Погледът й попадна на бутилката, която Атанас бе изпуснал на пода. Сърцето й се разтуптя още по-силно. Разбира се, че има изход ! Да можеше само… Катерин протегна крак към бутилката. Беше далече. Напрегна се още малко. Трески от дървения стълб се забиха в гърба й. Оставаха два-три сантиметра. Очите й се напълниха със сълзи. Хайде, още веднъж! Още веднъж . Напрегна се с всички сили. Гърбът я болеше страхотно. Кракът й докосна шишето. Внимателно, да не го изритам . Успя да закачи гърлото на бутилката с въжето, което стягаше глезените й. Много внимателно и предпазливо я придърпа до себе си. Най-сетне.

Погледна циферблата. Стрелката бе на 280 градуса. Стараеше се да преодолее паниката. Избута бутилката до пръстите на ръката си, но те бяха така изтръпнали и лепкави от кръвта, че не можа да я улови.

В мазето бе нетърпимо горещо. Бутилката се изплъзна. Стрелката сочеше 300 градуса. От котела струеше пара. Катерин направи пореден опит да улови бутилката.

Най-после я хвана! Стисна я здраво, вдигна ръцете си колкото може по-високо и я удари с все сила в циментовия под. Нищо. Извика от яд. Отново удари и отново нищо. Пое дълбоко въздух и блъсна бутилката с все сила. Слава богу ! Опита се колкото може по-бързо да пререже въжето със счупеното гърло. Стъклото дереше китките й, но тя бе станала безчувствена към болката. Усети как едно по едно влакната се късаха. Най-неочаквано ръцете й се освободиха. С трескави движения смъкна въжетата и развърза краката си. Стрелката сочеше 380 градуса. Силни струи пара излизаха от кожуха на огромния котел. Катерин се изправи. Атанас бе залостил вратата. Нямаше да има време да напусне сградата преди експлозията.

Спусна се към клапата и се опита да измъкне треската, но не успя да я помръдне. 400 !

Трябваше да вземе решение за част от секундата. Изтича към вратата, която водеше към скривалището. Отвори я рязко, затръшва тежката врата и се просна на циментовия под, едва поемайки дъх. След пет секунди се разнесе страховитият гръм на експлозията. Всичко около Катерин се разлюля. Лежеше в тъмнината, останала без дъх, заслушана в рева на пламъците. Беше спасена. Край на всичко. Не, още не. Имаше още малко работа .

След около час пожарникарите я намериха и я изведоха навън. Алан Хамилтън бе на тротоара. Катерин се спусна в прегръдките му и той я притисна до себе си.

— Катерин… скъпа! Толкова се изплаших! Как успя…

— После! — прекъсна го тя. — Трябва да спрем Атанас Ставич.

Венчаха се в тесен семеен кръг в една черква в Съсекс, недалеч от фермата на сестрата на Алан. Сестра му бе много приятна жена — такава, каквато изглеждаше и на снимката. Синът й беше на училище и не присъства на сватбата. Младоженците прекараха уикенда във фермата и заминаха за Венеция за медения месец.

Венеция, една от яркооцветените страници в книгата на средновековната история, е вълшебен плаващ град с канали и сто и двайсет острова, свързани с четиристотин моста. Алан и Катерин Хамилтън пристигнаха на летище „Марко Поло“, недалеч от Местре, взеха гондола и отидоха до площад „Сан Марко“. Настаниха се в „Роял Даниели“, красив стар хотел близо до Двореца на дожите.

Апартаментът им бе изискан, с красиви старинни мебели и с изглед към Канале Гранде.

— Какво искаш да правим? — попита Алан.

— Познай — прегърна го Катерин.

Разопаковаха багажа по-късно.

Престоят във Венеция се оказа истинско изцеление за изстрадалата и измъчена от кошмарите на миналото душа на Катерин.

Двамата се отдадоха на безкрайни разходки. Площад „Сан Марко“ бе на неколкостотин метра от техния хотел. Черквата „Сан Марко“ бе едновременно катедрала и изложбена галерия — стените и таванът бяха с фрески и изумителни мозайки.

Разгледаха Двореца на дожите, разкошните салони, после спряха на Моста на въздишките, по който са минавали затворниците преди да отидат на смърт.

Посещаваха музеи и черкви, обиколиха и някои от близките острови. В Мурано наблюдаваха ръчна изработка на стъклени предмети, а в Бурано — плетачките на дантели. Пътуваха до Торчело с моторница и обядваха в Локанда Циприани в прекрасна, потънала в цветя градина.