Сидни Шелдън - Спомени от полунощ

— Кучка! — Той впи пръсти в косите й и извърна лицето й към себе си. — Опиташ ли още веднъж, ще ти счупя краката.

Усети острието на ножа между лопатките на гърба си.

— Тръгвай!

Атанас я върна до стълба и я блъсна на земята.

— Не мърдай оттук!

Атанас спря до купчината кашони, вързани със здраво въже. Отряза две парчета от него и се върна при нея.

— Сложи ръцете си зад стълба.

— Но Не искам…

Той я удари през лицето и пред очите й заиграха червени кръгове.

— Никога не ми казвай „не“. Прави каквото ти казвам, преди да съм отрязал тъпата ти глава.

Катерин послушно изпълни нареждането му и само след миг връвта се впи в китките й. Усети, че кръвообращението й спира.

— Моля те — простена тя. — Много е стегнато.

— Много е добре — ухили се той. После завърза глезените й. След това се изправи. — Ето. Готово. Здраво и удобно. — Отпи още една голяма глътка. — Не искаш ли да си пийнеш още малко?

Катерин поклати глава.

— Както искаш — сви рамене той.

Тя го гледаше как надига за пореден път шишето. Може да се напие и да заспи , помисли си тя отчаяно.

— Изпивам поне четвърт на ден — похвали се той и остави празното шише на циментовия под. — Е, да се залавяме за работа.

— Какво смяташ да правиш?

— Ще ти приготвим един нещастен случай. Този път ще бъде истински шедьовър. Може дори да поискам двойна такса от Демирис.

Демирис! Значи не е било сън! Той е бил зад всичко това. Но защо ?

Атанас отиде до грамадния котел. Свали предпазния капак и заразглежда сигналната светлина и осемте нагревателя. Предпазният клапан бе поставен в специално гнездо. Атанас пъхна една треска така, че блокира действието на клапата и завъртя копчето на максимума. Стрелката на циферблата показваше 150 градуса. Доволен от свършеното, се върна при Катерин.

— Спомняш ли си колко ядове си имахме с тази „пещ“? — попита Атанас. — Е, в крайна сметка ще се наложи да експлодира. Когато стрелката стигне четиристотин градуса, котелът ще избухне. Знаеш ли какво ще стане тогава? Газовите инсталации ще се разкъсат и всичко ще пламне. Цялата сграда ще избухне като бомба.

— Ти си полудял! Има невинни хора, които…

— Няма невинни хора. Вие американците вярвате в щастливия край, нали? Големи глупаци сте. Няма такива неща. — Той се пресегна и провери здраво ли са вързани ръцете й. Въжето бе разранило китките й, Атанас прокара бавно ръце по гърдите на Катерин, наведе се и ги целуна. — Колко жалко, че нямаме време. Дори не можеш да си представиш какво губиш. — Сграбчи косите й и впи устни в нейните. Блъсна я миризмата на ракия. — Сбогом, Катерин — рече той и се изправи.

— Не ме оставяй — простена тя. — Нека да поговорим…

— Трябва да хвана самолета. Връщам се в Атина. — Тя го изпрати с поглед. — Ще оставя лампата да свети, за да не пропуснеш нещо.

Миг по-късно Катерин чу как тежката врата на мазето се затръшна, резето щракна и настъпи тишина. Беше съвсем сама. Вдигна очи към циферблата. Стрелката бързо се движеше нагоре. 160, после 170 градуса. Катерин отчаяно се мъчеше да освободи ръцете си, но колкото повече дърпаше, толкова по-здраво се затягаше възелът. Погледна отново стрелката — 180 градуса. Нямаше изход. Всичко беше напразно.

Алан Хамилтън караше с бясна скорост по „Уимпоул“, без да обръща внимание на звука на клаксоните. Улицата пред него беше блокирана от коли. Зави към площад „Портланд“, а оттам към Оксфърд Съркъс. Тук задръстването бе още по-голямо и той почти спря.

В мазето на Бонд стрийт 217 стрелката бе стигнала 200 градуса. Ставаше все по-топло.

Колите почти не помръдваха. Хората се прибираха от работа, отиваха на вечеря или на театър. Алан Хамилтън седеше зад кормилото, притеснен до смърт. Дали да не се обадя в полицията? Но каква полза? Някаква моя пациентка си въобразила, че ще я убиват. Само ще ми се изсмеят. Не, трябва да стигна там час по-скоро . Колите се раздвижиха.

Стрелката бе стигнала 300 градуса. Вътре бе непоносимо горещо. Тя направи пореден опит да освободи ръцете си, одра китките си, но отново без какъвто и да било резултат.

Той зави по Оксфърд Стрийт, прекоси пешеходната зона, едва не блъсна две възрастни дами, чу яростното изсвирване на полицейска свирка. В първия миг реши, че трябва да спре, но бързо се отказа. Продължи напред.

На една пресечка грамаден тежкотоварен камион препречи пътя му. Алан натискаше клаксона нетърпеливо. Подаде глава от прозореца и изкрещя:

— Хайде, тръгвай!