Сидни Шелдън - Спомени от полунощ

Главният инспектор взе малкото пликче на бюрото и извади от него златно копче.

— Моите хора го намериха под един килим във вилата. Познавате ли го?

— Не.

— От ваше сако е. Позволихме си да прегледаме гардероба ви тази сутрин. На един от блейзерите ви липсва точно такова копче. Конците напълно съвпадат. Само преди седмица сакото е било на химическо чистене.

— Не съм…

— Господин Демирис, вие споменахте, че сте съобщили на жена си, че искате развод, а тя се е опитала да ви разубеди.

— Точно така.

Главният инспектор взе в ръка визитната картичка, която му бе показал във вилата предишния ден.

— Изпратихме човек в детективска агенция „Кателанос“

— Казах ви, че никога не съм чувал за тях.

— Жена ви ги е наела, за да я охраняват.

— Мелина? — стъписан възкликна Демирис. — Но от какво да я охраняват?

— От вас. Според собственика на фирмата, жена ви е искала да се разведе с вас и вие сте я предупредили, че ако подаде молба, ще я убиете. Попитал я защо не отиде в полицията, за да поиска защита. Отговорила, че не иска да се шуми около случая.

— Тръгвам си, защото не желая да слушам повече тези лъжи. Няма смисъл да…

Главният инспектор издърпа едно чекмедже и извади ножа, който бяха намерили във вилата.

— Вчера сте казали на офицера, че не познавате този нож.

— Точно така.

— Но по него открихме ваши отпечатъци.

Демирис зяпна от изненада.

— Мои? Трябва да има някаква грешка. Това не е възможно!

Умът му трескаво работеше. Бързо прехвърли доказателствата, които едно след друго се трупаха срещу него: прислужничката твърди, че се е обадил на жена си в два и е поръчал да отиде сама във вилата край морето… банските му гащета, покрити с кръв… копче от негов блейзер… нож с неговите отпечатъци по дръжката.

— Как не разбирате, идиоти такива, че цялата работа е скалъпена — разкрещя се той. — Някой е занесъл банските във вилата, напръскал е тях и ножа с кръв, откъснал е копче от сакото ми и…

Прокурорът го прекъсна:

— Господин Демирис, обяснете ни, моля ви, защо по дръжката на ножа има ваши отпечатъци?

— Това… това не зная. Всъщност, чакайте. Спомних си. Мелина ме помоли да срежа връвта на някакъв пакет. Това сигурно е ножът, който ми подаде. Ето защо и отпечатъците ми са на него.

— И какво имаше в пакета?

— Ами не зная.

— Как така?

— Само срязах връвта. Тя изобщо не отвори пакета.

— Как си обяснявате присъствието на капки кръв върху килима и пясъка, по посока на водата?

— За мен е очевидно бързо го прекъсна Демирис, — че Мелина се е порязала и е тръгнала към морето, за да си помислите, че съм я убил. Опитва се да си отмъсти, защото й казах, че ще се разведа с нея. А сега положително се е скрила някъде и тайничко се смее, защото си мисли, че ще ме арестувате. Мелина е жива и здрава точно толкова, колкото и аз.

— Де да беше така, господине — сериозно заяви прокурорът. — Тази сутрин извадихме тялото й от морето. Била е намушкана с нож и удавена. Господин Демирис, задържам ви по обвинение в убийството на жена ви.

В началото Мелина нямаше представа как ще осъществи плана си. Знаеше само, че мъжът й иска да унищожи брат й, а тя не трябва да позволи това. Коста трябваше да бъде спрян по някакъв начин. Нейният собствен живот вече нямаше значение. Дните и нощите й бяха изпълнени с болка и унижение. Спомни си как Спирос се бе опитал да я предпази от този брак. Не бива да се омъжваш за Демирис. Той е истинско чудовище. Ще те съсипе . Ала тя бе твърде влюбена, за да го послуша. Сега се налагаше да помисли, как да ликвидира собствения си съпруг. Как? Мисли като Коста , реши тя. Така и направи. До сутринта бе измислила всички подробности. Останалото се подреди лесно и просто.

Константин Демирис работеше в кабинета, когато Мелина влезе при него. Държеше пакет, стегнат с канап. Носеше и голям кухненски нож.

— Коста, би ли срязал този канап? Не мога да се справя с него.

— Естествено, че няма да можеш — ядосано отвърна той. — Не си и чувала как се държи нож. — Той дръпна пакета от ръката й и се залови с канапа. — Защо не накара някой от прислугата да го среже?

Мелина замълча.

— Ето! — рече той и остави ножа на масата. Тя внимателно го хвана за върха.

— Коста, не може да продължава така — тихо промълви тя. — Аз все още те обичам. Ти сигурно също имаш някакви чувства към мен. Спомняш ли си прекрасното време, което бяхме все заедно? А нощта на първата ни брачна нощ, когато…