Сидни Шелдън - Спомени от полунощ

К: Карат ме да се чувствам някак особено. Миналата нощ сънувах отново онзи мой кошмар.

А: С давенето ли?

К: Да. Доста време не ме беше спохождал. Но този път сънят бе по-различен.

А: Разкажи ми.

К: Беше по-реален. А и не свърши така, както свършваше обикновено. А: А как?

К. Опитваха се да ме удавят, но не успяха и аз се озовах на сигурно място.

А: В манастира ли?

К: Не зная точно. Възможно е. Имаше и градина. Някакъв мъж ме посети. Мисля, че съм сънувала нещо подобно и преди, само че този път видях лицето и мъжа.

А: Позна ли го?

К: Да. Беше Константин Демирис.

А: Значи го видя в съня си и…

К: Алан, това не е само сън. Това е истински спомен. Изведнъж си спомних, че Демирис ми даде онази златна брошка.

А: Искаш да кажеш, че подсъзнанието ти е съхранило нещо, което действително се е случило, така ли? Сигурна ли си?

К: Убедена съм. Константин Демирис ми донесе брошката в манастира.

А: Беше ми казала, че някакви монахини те измъкнали от езерото и те прибрали.

К: Точно така.

А: Катерин, знае ли някой друг, че си била при тях?

К: Не, мисля че не.

А: Тогава как Константин Демирис е разбрал?

К: Ами… не зная. Но съм сигурна, че беше така. Събудих се страшно изплашена. Сякаш сънят бе някакво предупреждение. Чувствам, че ще се случи нещо ужасно.

А: Често пъти кошмарите имат такова въздействие върху нас. Кошмарът е един от най-старите врагове на човека. Думата произхожда от средновековния английски „nitz“ или „нощ“ и „mare“ — „таласъм“ Ако се вярва на предразсъдъците, кошмарът се появява след четири часа сутринта.

К: Да не би да искаш да кажеш, че имат реален смисъл?

А: Понякога имат. Колридж например пише: „Сънищата не са сенки, а същността и нещастието на моя живот.“

К: Вероятно придавам на всичко това прекалено голямо значение. Инак се чувствам добре. Има един човек, за който бих искала да поговоря с теб, Алан.

А: Да, кажи.

К: Казва се Атанас Ставич. Съвсем младо момче, пристигнало тук в Лондон, за да учи медицина. Имал е доста труден живот. Надявам се, че ще можеш един ден да се срещнеш с него и да му дадеш съвет как да постъпи.

А: С най-голямо удоволствие. Защо се мръщиш?

К: Просто си спомних нещо.

А: Да?

К: Пълно безумие е.

А: Подсъзнанието ни не прави разлика между безумие и здравомислие.

К: Става дума за съня, в който Демирис ми подари брошката.

А: Е?

К: Чух съвсем ясно как нечий глас ми казва: „Той ще те убие.“

Трябва да прилича на нещастен случаи. Не искам някой да идентифицира тялото й . Имаше много начини да я ликвидира. Трябваше да помисли за подробностите. Излегнат на леглото, той се замисли за тях и неочаквано усети, че е получил ерекция. Смъртта е върховен оргазъм. Да, той знаеше как да го направи. Беше толкова просто. Нямаше да остане нищо от нея. Константин Демирис щеше да бъде доволен.

Крайморската вила на Константин Демирис бе на три мили северно от Пирея. Демирис пристигна там към седем вечерта. Спря пред гаража, излезе от колата и се запъти към къщата. Още не бе стигнал пред вратата и тя се отвори. На прага стоеше непознат мъж.

— Добър вечер, господин Демирис.

Вътре имаше пет-шест полицаи.

— Какво става тук? — попита Константин.

— Аз съм лейтенант от полицията, казвам се Теофилос и…

Демирис го избута и влезе в хола. Всичко беше надолу с главата. Столовете и масите бяха преобърнати. Една от роклите на Мелина се търкаляше скъсана на пода. Демирис я вдигна.

— Къде е жена ми? Имахме среща.

— Няма я тук — отговори лейтенантът. — Претърсихме къщата, огледахме и плажа. По всичко личи, че в къщата са влизали крадци.

— Но къде е Мелина? Тя ли ви повика? Тук ли беше тя?

— Според нас е идвала по някое време. — Лейтенантът му подаде дамски часовник. Стъклото бе счупено, стрелките показваха три часа.

— Това часовникът на вашата жена ли е?

— Прилича на него.

— На гърба е написано „На Мелина с обич, Коста.“

— Значи е нейният. Подарък за рождения й ден.

Теофилос посочи няколко тъмни петна по килима.

— Това е кръв. — Мъжът вдигна и един нож, като внимаваше да не го докосне до дръжката. Острието бе цялото в кръв.

— Виждали ли сте този нож?

Демирис хвърли бегъл поглед на ножа.

— Не. Да не искате да кажете, че е мъртва?

— Много е възможно, господине. Открихме по пясъка следи от кръв, които водеха към водата.

— Боже Господи! — рече Демирис.

— За щастие отпечатъците по дръжката са съвсем ясни.

Демирис се отпусна на един стол.