Сидни Шелдън - Спомени от полунощ

— Вие… вие изобщо нямате представа какво можете да ми причините.

— Мисля, че за това трябваше да помислиш по-рано. — Тони се изправи. — Трябва да поговориш с капитана за пристанище край бреговете на Флорида.

— Добре — след кратко колебание се съгласи Демирис. — Кога ще дойдете утре сутринта?

— Но аз няма да ходя никъде — изсмя се Ризоли. — Край на криеницата. Искаш да се измъкнеш тайно в полунощ, а? Носим хероин на борда, Коста, а за да бъде сделката по-изискана — и едно от съкровищата на Държавния музей; Ти ще я отнесеш в Съединените щати вместо мен. Като наказание, задето се опита да ме преметнеш.

— Но дали не може — замоли се Демирис — дали не може.

— Горе главата — потупа го по рамото Ризоли. — Ще видиш, че никак не е зле да си мой съдружник.

Ризоли отиде до вратата и я отвори.

— Хайде, носете стоката!

— Къде да я оставим?

Във всеки кораб има поне стотина тайни места, но Ризоли смяташе, че ще бъде излишно да си прави труда да ги търси. Корабите на Константин Демирис бяха извън всяко подозрение.

— Приберете я в чувал от картофи и му поставете знак. Донесете вазата тук, при Демирис. Той ще се погрижи лично за нея. — И като извърна към него пълния си с презрение поглед попита: — Това няма да те затрудни, нали?

Демирис се опита да каже нещо, но гласът му изневери.

— Е, момчета — рече Ризоли на своите хора, — на работа.

Ризоли отново седна.

— Хубава кабина. Оставям ти я да я ползваш. Ние с момчетата ще намерим къде да се настаним.

— Благодаря — едва пророни Демирис. — Много благодаря.

Воден от две лоцмански лодки, гигантският танкер потегли в полунощ. Хероинът бе скрит, а вазата предадоха в кабината на Константин Демирис.

Тони нареди на един от своите хора:

— Прекъсни всички радиовръзки. Не искам Демирис да предава каквито и да е съобщения.

— Ясно, Тони.

С Константин Демирис бе свършено, но Тони не искаше да рискува.

Развитието на събитията надхвърляше и най-смелите му мечти и Тони много се боеше, че нещо може да се случи до момента на отпътуването. Константин Демирис, един от най-богатите и най-могъщите мъже в света, бе негов съдружник. Какъв съдружник, по дяволите , изруга той на ум. Та аз го държа толкова здраво. Цялата му флотилия е моя. Мога да пренеса толкова наркотик, колкото ми доставят. Нека другите си мъчат мозъците да измислят, как да пренасят стоката до Съединените щати. Аз проблеми нямам. Да не говорим за ония съкровища от музея, които ме очакват. Това е другата ми златна мина. Тя вече си е лично моя. Като не знаят за нея, няма да се чувстват ощетени .

Тони заспа и сънува флотилия от златни кораби и дворци, в които прислужваха изкусителни момичета.

Когато Ризоли и неговите момчета се събудиха на другата сутрин, те слязоха в салона, за да закусят. Няколко души от екипажа вече бяха там. Посрещна ги един от стюардите.

— Добро утро.

— Къде е господин Демирис? — попита Ризоли. — Няма ли да закусва?

— Остана в кабината си, господин Ризоли. Нареди да бъдем на ваше разположение.

— Много мило — усмихна се Тони. — За мен портокалов сок и бекон с яйца. А за вас, момчета?

— За нас също.

Щом останаха сами, Ризоли нареди:

— Искам да се държите спокойно. Не се шляйте много из кораба и бъдете любезни с всички. Не забравяйте, че сме гости на господин Демирис.

Демирис не се появи нито на обяд, нито на вечеря.

Ризоли го завари с поглед зареян над морската шир. Беше блед и измъчен.

— Трябва да се храниш, съдружнико. Не бих искал да се разболееш точно сега. Още много работа ни чака. Казах на стюарда да ти донесе нещо за ядене.

Демирис въздъхна тежко.

— Не мога нищо да… Оставете ме, моля.

— Готово — ухили се Ризоли. — А след като хапнеш, легни. Имаш ужасен вид.

На другата сутрин Тони Ризоли отиде да се срещне с капитана.

— Казвам се Тони Ризоли. Гост съм на господин Демирис.

— Да, той ми спомена, че искате да говорите с мен. Разбрах, че ще трябва да направим някакви промени в маршрута.

— Точно така. Аз ще ви кажа, когато му дойде времето. Кога ще наближим бреговете на Флорида?

— След около три седмици, господин Ризоли.

— Е, добре. Ще се видим по-късно.

Ризоли се разходи из танкера. Неговият танкер. Цялата флота бе негова. Светът бе негов. Бе в такова приповдигнато настроение, каквото никога досега не бе изпитвал.

Танкерът напредваше спокойно. От време на време Ризоли се отбиваше при Константин Демирис.

— Трябва да имате и мадами на корабите — опита се да го заговори Ризоли. — Но предполагам, че вие гърците, нямате нужда от жени, а?