Сидни Шелдън - Спомени от полунощ

— Не бих искала да ви губя времето, докторе.

— Не се безпокойте — успокои я той и се настани зад бюрото, без да сваля очи от нея. — Доста неща са минали през главата ви — съчувствено добави той.

— Вие какво точно знаете? — троснато рече тя и сама се изненада резкия си тон.

— Говорих с Ивлин. Тя ми разказа за Сен Мориц. Искрено съжалявам.

Отново тази отвратителна дума .

— Така ли? Ако сте толкова способен, защо не върнете Кърк? — Цялата мъка, която се бе натрупала в нея, изригна като вулкан и тя с ужас осъзна, че е обзета от истерични ридания. — Оставете ме на мира! — крещеше тя. — Оставете ме!

Алан седеше на мястото си и безмълвно я наблюдаваше.

Когато риданията намаляха, тя каза тихо:

— Извинете. Трябва наистина да си вървя. — Стана и се отправи към вратата.

— Не зная дали мога да ви помогна, но бих искал да го направя. Обещавам, че поне няма да ви навредя.

Катерин спря нерешително пред вратата. Извърна се и го погледна с насълзени очи.

— Не зная какво става с мен — чувствам се така объркана.

— Тогава защо не ме оставите да ви помогна да намерите себе си? Ще го направим заедно. Седнете. Ще отида да видя какво става с кафето.

Той се бави около пет минути. Катерин седеше сама и недоумяваше как успя да я уговори да остане. Подействал й бе успокоително. От него наистина се излъчваше спокойствие.

Може и да успее да ми помогне .

Алан Хамилтън се върна с две чаши.

— Ето сметана и захар, ако искате.

— Не, благодаря.

Той седна срещу нея.

— Доколкото разбрах, вашият приятел е загинал при нещастен случай.

— Да. Карал ски на писта, която би трябвало да е затворена. — Беше много мъчително да говори за това. — Вятърът съборил табелата.

— Това първата ви среща със смъртта на близък човек ли е?

Интересно какво трябваше да отговори? О, не. Съпругът ми и любовницата му бяха осъдени на смърт, заради опит да ме убият. Всички около мен умират. Това ще го стресне. Седи и чака отговор, проклетникът. Няма да му доставя това удоволствие. Какво право има да се бърка в живота ми? Мразя го .

Алан Хамилтън не забеляза изписалия се на лицето й гняв. Реши да смени темата.

— Как е Уим? — попита той.

Въпросът я изненада.

— Уим ли? Ами… добре е. Ивлин спомена, че и той е ваш пациент.

— Да.

— Бихте ли ми казали… защо… какви са причините за неговото поведение?

— Дойде при мен, защото не можеше да се задържи на работа. Той е доста рядко явление — чиста проба мизантроп. Не мога да открия причините, но искрено мрази хората. Лишен е от способността да общува.

Той няма чувства , беше казала Ивлин. Никога не се е привързвал към никого .

— Но той е страхотен математик — продължи Алан Хамилтън. — Работата в момента му позволява да прилага онова, което умее.

— За пръв път срещам такъв човек — рече Катерин.

— Госпожице Алегзандър — подзе докторът, — онова, което сте преживели, е много мъчително, но ми се струва, че ще успея да го направя по-леко за вас. Бих искал да опитам.

— Не зная… — рече Катерин. — Всичко ми се струва напълно безнадеждно.

— Щом сте стигнали до дъното, единственият път за вас е нагоре, нали? — усмихна се той, а усмивката му беше заразителна. — Защо не определим ден и час за още една среща? Ако и след това все така ме мразите, ще спрем с опитите.

— Не ви мразя — искрено разкаяна промълви Катерин. — Всъщност може би само малко.

Алан Хамилтън погледна графика си за следващите дни. Всичко беше заето.

— Какво ще кажете за понеделник? — попита той. — В един часа. — Това бе часът му за обяд, но този ден щеше да го пропусне. Катерин Алегзандър носеше непоносимо бреме в душата си и той бе решил да направи всичко възможно да й помогне. Тя го изгледа мълчаливо.

— Добре.

— Чудесно. До понеделник в такъв случай. — Той й подаде визитната си картичка. — Ако междувременно ви потрябвам, тук са записани телефоните в кабинета ми и у дома. Спя леко, така че не се безпокойте и звънете.

— Благодаря ви — въздъхна Катерин. — Ще се видим в понеделник.

Доктор Алан Хамилтън я изпрати с поглед. Толкова е безпомощна и красива. Трябва да внимавам . Спря поглед на снимката върху масичката. Какво ли би си помислила Анджела ?

Телефонът иззвъня през нощта. Константин Демирис вдигна слушалката.

— „Теле“ е потънал?! — възкликна той. — Не мога да повярвам.

— Така е, господин Демирис. Бреговата охрана е открила отломки от кораба.

— Има ли спасени?