Сидни Шелдън - Спомени от полунощ

Това беше истинска обида. Усети как в душата му се надига гняв. Такъв въпрос се задава на някой аматьор, взет от улицата. Изкуши се да отговори саркастично: Ще се опитам. Какво предпочитате — нещастен случай у дома? Или да си счупи врата, падайки по стълбите ? Като танцьорът в Марсилия. Да се напие и да се удави във ваната си ? Като богатата наследничка. Може да умре и от свръхдоза хероин . Трима души беше изпратил така от този свят. Или да заспи със запалена цигара — детективът швед в „Хотел на левия бряг“ в Париж. Ако предпочитате, ще й се случи инцидент по пътя, самолетна катастрофа, изчезване в морето…

Естествено премълча, защото в интерес на истината се страхуваше от този мъж. Слушал бе твърде страшни истории за него и имаше основания да им вярва.

Ето защо каза само:

— Да, господине, мога да организирам нещастен случай. И никой никога няма да разбере.

Още преди да е завършил изречението, му мина мисълта: Но той знае, че аз ще знам . През прозореца долиташе уличният шум, примесен с пискливата глъчка на разноезичните обитатели на потайния град.

Демирис го изучаваше със студените си, с цвят на обсидиан очи.

— Е, добре, нека решението бъде твое — рече той накрая.

— Да, господине. Обектът в Дзюлун ли е?

— Не, в Лондон. Името й е Катерин. Катерин Алегзандър.

— Добре щеше да е някой да ме запознае с нея.

— Изпращам следващата седмица група експерти в Лондон. Ще те включа в групата. — Демирис замълча и се наведе над масата. — И още нещо.

— Кажете.

— Искам никой да не може да разпознае тялото й.

— Добро утро, Катерин. Как се чувстваш днес?

— Добре, Коста. Благодаря.

— По-добре ли си?

— Да.

— Радвам се. Изпращам група специалисти в Лондон, за да проверят как вървят нещата. Ще ти бъда безкрайно благодарен, ако се погрижиш за тях.

— Разбира се. Кога пристигат?

— Утре сутринта.

— Ще направя всичко, което е по силите ми.

— Знам, че мога да разчитам на теб. Благодаря ти, Катерин.

— Няма защо.

Сбогом Катерин . Връзката прекъсна.

И с това свършихме ! Константин Демирис се облегна назад и потъна в размисъл. Ликвидирането на Катерин Алегзандър означаваше край на неуредените сметки. Щеше да му остане време да обърне повече внимание на жена си и брат й.

— Тази вечер ще имаме гости. Няколко експерти. Искам да си домакинята на масата.

Толкова отдавна не я беше канил с гостите си, че Мелина искрено се зарадва. Може би всичко ще започне поновому .

Вечерята не промени нищо. Пристигнаха трима мъже, вечеряха и си отидоха. Не се случи нищо особено.

Представиха я съвсем формално и тя стоя през цялото време безучастна, докато мъжът й забавляваше гостите. Почти бе забравила колко очарователен може да бъде той. Разказваше забавни истории, засипваше ги с комплименти и те се чувстваха поласкани. Седяха на масата на един известен човек и показваха, че си дават сметка за това. Мелина не успя да се включи в разговора. Всеки път, когато понечеше да каже нещо, Коста я прекъсваше и тя реши да мълчи.

Защо тогава искаше да присъствам ?

На сбогуване Демирис им каза:

— Самолетът ви за Лондон излита рано сутринта. Сигурен съм, че всичко ще мине добре.

Мъжете си отидоха.

На другата сутрин групата пристигна в Лондон. Тримата пратеници бяха с различна националност.

Американецът Джери Хейли беше висок, мускулест, с дружелюбно, открито лице и с тъмносиви очи. Катерин никога не беше виждала толкова големи ръце. Те като че ли живееха свой собствен живот — непрестанно се движеха насам-натам, сякаш си търсеха работа.

Ив Ренар беше французин. Нисък и набит, с необщително изражение, той плашеше Катерин със студените си проницателни очи. Затворен в себе си, той като че ли беше винаги нащрек.

Но нащрек за какво ? — питаше се тя.

Третият, италианецът Дино Матуси, бе симпатичен, привлекателен и много чаровен.

— Господин Демирис има високо мнение за вас — каза той на Катерин.

— Това ме ласкае.

— Той ни увери, че вие ще се грижите за нас. Заповядайте, това е за вас. — Той й подаде пакетче с марката на „Ерме“ Вътре имаше красив копринен шал.

— Благодаря ви. Много сте любезен. А сега, нека ви покажа кабинетите — обърна се тя към мъжете.

В този миг се разнесе силен шум от падане на тежък предмет. Всички се обърнаха стреснати. Не по-малко стреснато бе момчето, което стоеше зад тях и уплашено гледаше падналия пакет. То носеше три куфара и беше около петнайсетгодишно, но дребничко и крехко за възрастта си, с къдрава кестенява коса и зелени очи.