Сидни Шелдън - Спомени от полунощ

Коронцис затвори за миг очи. Потрепери. Огледа се, за да види дали някой не го следи, отключи витрината, внимателно взе вазата и остави копието на негово място.

Постоя така, загледан във вазата. Копието беше изработено от истински специалист и все пак той не би се подвоумил, че е фалшификат! Не само аз. И още неколцина експерти. Никой друг не би могъл да направи разлика. А и защо ли е нужно ? Затвори витрината, заключи я и пъхна оригиналната ваза в хартиената торба с бележката.

Извади носна кърпа, обърса лицето и ръцете си. Свърши се. Погледна часовника си — шест и десет. Трябваше да побърза. Тръгна към вратата и едва не се сблъска с пазача.

— Не можах да открия никаква повреда в алармената инсталация, господин Коронцис.

— Добре — рече Виктор. — Важното е да сме спокойни.

— Прав сте — кимна пазачът. — Тръгвате ли вече?

— Да. Лека нощ.

— Лека нощ.

Другият пазач беше пред вратата и се готвеше да си тръгва. Забеляза хартиената торба.

— Трябва да проверя — засмя се той. — Заповедта е ваша.

— Разбира се — рече Коронцис и подаде торбата. Пазачът извади амфората и бележката.

— Подарък за един приятел — обясни Виктор. — Работи като инженер. — Защо го казах? Какво го интересува него? Трябва да се държа естествено .

— Хубава е.

Пазачът небрежно пусна вазата в торбата. В един миг Коронцис с ужас си помисли, че ще я счупи.

— Kalispehra! — Коронцис притисна пакета до гърдите си.

— Kalispehra! — рече пазачът и отвори вратата.

Коронцис излезе навън в прохладната вечер. Дишаше дълбоко от страх да не му прилошее. Носеше предмет със стойност за милиони долари. Но Виктор не мислеше за него като за скъпа вещ. Той страдаше най-вече заради измяната, която вършеше към своята любима Гърция, отнемайки й част от историята, за да я продаде на някакви безлични чужденци.

Тръгна по стъпалата. Точно както Ризоли му беше обещал, пред музея чакаше такси.

— Хотел „Великобритания“ — каза Коронцис и се отпусна на задната седалка, изтощен и смазан като след тежка битка. Само дето не беше ясно спечелил ли я е, или я е загубил.

Колата спря пред хотел „Великобритания“ и Коронцис поръча на шофьора:

— Моля почакайте.

Хвърли прощален поглед на скъпоценния пакет, бързо излезе и хлътна във фоайето на хотела. За последен път се обърна и погледна колата. В нея влезе някакъв мъж. След миг таксито се носеше по улицата.

Край. Свърши се. Никога вече няма да направя такова нещо. Поне докато съм жив. Край на този кошмар .

В неделя, в три часа следобед, Тони Ризоли напусна хотела и пое към площад „Омония“. Беше облечен с яркочервено сако на карета и зелени панталони, а на главата му се мъдреше червено таке. Двамата детективи се понесоха след него.

— Трябва да си е купил дрехите от някой цирк — обади се единият.

На улица „Метакса“ Тони спря такси.

— Обектът се качи в такси и се отправи с него в западна посока — бързо съобщиха по радиотелефона детективите.

— Виждаме го. След него сме. Върнете се в хотела.

— Разбрано.

Голяма сива кола без отличителни знаци се движеше на дискретно разстояние след таксито. Отправиха се на юг покрай Монастираки. Седнал в сивата кола, детективът взе отново телефона.

— Централа. Тук е пост номер четири. Обектът се движи с такси по улица „Филелинон“. Не, чакайте. В момента завиха по „Пета“. Изглежда посоката им е Плака. Може и да ги загубим. Нека някой да тръгне пеша.

— Един момент, номер четири. — След няколко секунди радиото запука и отново оживя. — Номер четири, чувате ли ме? Има кой да го следи, ако влезе и Плака.

— Kala. Обектът е с червено сако, зелени панталони и червено таке. Не може да не го забележите. Чакайте. Таксито спря. Отправя се към Плака.

— Добре, ще предадем информацията. Вече го следят. Край.

Двамата детективи проследиха излезлия от таксито мъж.

— Къде, по дяволите, е намерил тия дрехи? — зачудиха се те.

Залепиха се за обекта из лабиринта от улички на стария квартал. Близо час той се шля безцелно покрай таверни, барове, магазинчета за сувенири и малки галерии. Спусна се по „Анафиотика“, спря на битпазара край старите саби, ками, мускети, съдове, свещници, газови лампи и бинокли.

— Какво, по дяволите, прави този?

— По всичко личи, че се разхожда. Ето го. Тръгва.

Проследиха го по „Айо Геронда“ а после до ресторант „Ксинос“ Двамата детективи останаха отвън.

По едно време страшно се отегчиха.

— Дано се размърда най-накрая. Иска ми се вече да се прибирам у дома. Как бих си дремнал.