Сидни Шелдън - Спомени от полунощ

— Дръж очите си отворени. Ако го изпуснем, Николино ще ни счупи главите.

— Как ще го изпуснем! Не виждаш ли, че се е побил като фенер.

— Какво каза?

— Казах, че…

— Все едно. Ти погледна ли го в лицето? — неочаквана тревога изпълни гласа му.

— Не.

— И аз. Tillo . Бързо!

Двамата се втурнаха в ресторанта и спряха до масата.

Пред тях седеше съвършено непознат човек.

Инспектор Николино беше бесен.

— Три групи го следяха! Как може да го изпуснете?

— Изигра ни страхотен номер, инспекторе. Първата двойка го видя да се качва в такси…

— … и какво, изгубиха таксито…

— Не, господине. Видяхме го да излиза от него. Поне мислехме, че е той. С това ярко облекло. Но в таксито е имало друг човек и са сменили дрехите си. Следили сме другия.

— Значи Ризоли е продължил с таксито.

— Да.

— Записахте ли номера?

— Ами… не. Никой не предполагаше, че ще е нужно.

— А този, когото хванахте?

— Оказа се пиколото в хотела на Ризоли. Казал му, че иска да направи номер на някого. Дал му сто долара. Това е всичко, което момчето знае.

Инспектор Николино си пое дълбоко въздух.

— Предполагам, никой няма представа къде може да е Ризоли в момента.

— Ами да.

В Гърция има седем големи пристанища — Солун, Патрас, Волос, Игуменица, Кавала, Ираклион и Пирея.

Пирея бе на седем мили южно от центъра на Атина и служеше не само за главно пристанище на Гърция, но бе и едно от основните пристанища на Европа. То бе цял комплекс с четири кея за акостиране, в три от които спираха пътнически кораби и яхти. Четвъртото, „Херакъл“, бе за товарни кораби със специални съоръжения за разтоварване.

„Теле“ бе на котва в „Херакъл“. Сякаш гигантско чудовище, готово за скок, огромният танкер стоеше невъзмутимо в тъмното пристанище. Придружен от четирима души, Тони Ризоли слезе от една кола на кея. Ето го значи. А сега да видим дали нашият приятел Константин Демирис е на борда .

— Вие двамата чакайте тук — разпореди се той. — Другите да дойдат с мен. Внимавайте никой да не слиза от кораба.

— Разбрано.

Ризоли стъпи на мостика. Когато стигнаха палубата, вахтеният приближи до тях.

— Какво обичате?

— Искаме да говорим с господин Демирис.

— Той е в каютата си. Имате ли уговорена среща?

Информаторът ми е бил прав , усмихна се Тони.

— Да. Очаква ни. В колко часа отплувате?

— В полунощ. Последвайте ме.

— Благодаря.

Спуснаха се по стълбата и тръгнаха по тесен коридор покрай множество врати. В дъното на коридора спряха. Морякът почука на последната врата. Ризоли го избута встрани и нахълта в каютата.

Вътре бе много по-просторно, отколкото очакваше. Видя легло, канапе, бюро и два стола. Зад бюрото седеше Константин Демирис.

Щом зърна Тони Ризоли, той бързо се изправи. Лицето му пребледня.

— Вие… какво правите тук? — едва промълви той.

— Решихме с моите приятели да ти пожелаем приятно пътуване, Коста.

— А откъде… откъде знаете, че съм тук? Не ви очаквах.

— В това съм сигурен. Благодаря ти, приятелю — обърна се Ризоли към моряка.

Той отстъпи назад и затвори вратата.

— Значи така, тръгваш на път, без да се сбогуваш със своя съдружник.

— Не. Няма такова нещо — побърза да го увери Демирис. — Дойдох, за да проверя това-онова на кораба. Той ще отпътува утре сутринта.

Ръцете му потрепваха.

Ризоли пристъпи напред.

— Драги ми, Коста — започна той, — ти направи голяма грешка. Няма никакъв смисъл да се опитваш да бягаш, защото никъде не можеш да се скриеш от мен. Ние с теб сключихме сделка, нали си спомняш? А знаеш ли какво се случва с хора, които се опитват да се изхлузят от сделките? Умират мъчително… много мъчително.

— Аз… — преглътна Демирис — бих искал да поговорим насаме.

— Чакайте ме навън — рече през рамо Тони. Двамата придружители затвориха вратата и Ризоли се отпусна на един от столовете.

Много съм разочарован от теб, Коста.

— Не мога да направя онова, което искате от мен — рече Демирис. — Ще ви дам пари. Не сте и сънували толкова много пари.

— В замяна на какво?

— За да напуснете кораба и да ме оставите на мира. — В гласа на Демирис се долавяха нотки на отчаяние. — Правителството ще конфискува корабите ми. Ще бъда съсипан. Моля ви. Ще ви дам всичко, което поискате.

— Аз си имам всичко — усмихна се Ризоли. — Колко танкера имате? Двайсет? Трийсет? Ще ангажираме всички. Единственото, което трябва да направиш, е да определиш пристанищата, в които ще спират.