Сидни Шелдън - Спомени от полунощ

Същия следобед пристанището на Пирея се изпълни с туристически кораби. Пътниците се втурнаха в музея. Обикновено Виктор Коронцис ги разглеждаше с любопитство. Опитваше се да познае кой какъв е и с какво се занимава. Сред тълпата имаше американци, англичани и какви ли не още. Но днес Коронцис имаше други грижи.

Погледна към двете витрини, където се продаваха копия на античните предмети. Заобиколени бяха от плътна тълпа и двете продавачки бързаха да удовлетворят всички желания.

Може би ще продадат всичко , мислеше си Коронцис.

И тогава няма да успея да изпълня плана на Ризоли . Даваше си сметка, че напразно се надява. В мазето имаше стотици копия на експонати.

Вазата, която Тони бе поискал, бе сред най-ценните предмети. Датираше от петнайсети век преди Христа и представляваше амфора с изрисувани митически сюжети в червено на черен фон. Последният път, когато Виктор я бе държал в ръцете си, бе преди петнайсет години. Тогава, изпълнен със страхопочитание, я бе поставил във витрината. А сега трябва да я открадна , помисли си той със свито сърце. Бог да ми е на помощ !

Цял следобед Коронцис вървя като замаян, обзет от страшната мисъл, че ще стане крадец. Най-сетне се прибра в кабинета, затвори вратата и изпълнен с отчаяние, седна зад бюрото. Не мога да го направя. Сигурно има някакъв друг изход. Само че какъв ? Не можеше да измисли никакъв друг начин да се сдобие с тези пари. Думите на Призи още кънтяха в ушите му. Ще ми дадеш тези пари или още тази вечер ще нахраниш рибите. Разбра ли ме ? Този човек беше убиец. Не, нямаше избор.

Няколко минути преди шест Коронцис излезе от кабинета. Продавачките вече затваряха.

— Signomi — провикна се Коронцис, — но един приятел има рожден ден. Реших да му занеса нещо от музея. — Той доближи витрината и се престори, че разглежда изложените предмети. Под стъклото имаше вази, торсове, бокали, книги и карти. Бавеше се, сякаш не можеше да реши какво да избере. Накрая посочи копчето на червената амфора. — Мисля, че това най-много ще му хареса.

— О, да — кимна жената. Тя извади вазата и я подаде на Коронцис.

— Може ли да ми подадете бележка?

— Разбира се, господин Коронцис. Желаете ли луксозна опаковка?

— О, не. Сложете я в торбичка заедно с бележката. Благодаря.

— Дано приятелят ви я хареса.

— Сигурен съм.

Той взе торбата и се върна в кабинета. Заключи вратата, извади вазата и я постави върху бюрото. Все още не е твърде късно. Все още не съм извършил престъпление . Гнетеше го необходимостта да се реши. Всякакви ужасяващи мисли измъчваха съзнанието му. Бих могъл да избягам в друга страна и да изоставя жена ми и децата. Може и да се самоубия. А ако отида в полицията и разкажа как са ме заплашвали… Излезе ли истината наяве, с мен е свършено. Не, няма изход. Ако не платя, Призи ще ме пречука. Слава Богу, поне един приятел имам, Тони. Без него досега да съм труп .

Погледна часовника си. Време беше. Изправи се, но краката не го слушаха. Въздъхна дълбоко, но тревогата не изчезна. Ръцете му бяха влажни. Обърса ги в ризата си. Сложи вазата в торбичката и излезе. Пазачът на портала обикновено си тръгваше в шест след затварянето на музея. Друг обикаляше залите и в момента сигурно беше някъде в музея.

Коронцис прекрачи прага на кабинета и налетя право на пазача. Човекът се сепна.

— Извинете, господин Коронцис, не знаех, че сте още тук.

Тъкмо се канех да тръгвам.

— Да ви призная, искрено ви завиждам. Да знаеше само…

— Наистина ли? И защо?

— Знаете толкова много за тези красиви предмети. Обикалям тук, разглеждам ги. Всеки от тях си има своята история, нали? А аз не зная почти нищо. Може би някой ден ще ми разкажете туй-онуй? Защото аз наистина…

Тоя глупак нямаше намерение да млъкне.

— Разбира се, някой ден с удоволствие ще ви разкажа.

В другия край на залата беше витрината със скъпоценната ваза. На всяка цена трябваше да се освободи от пазача.

— Изглежда алармената инсталация в приземния етаж нещо не е наред. Бихте ли я проверили?

— Разбира се. Давам си сметка, че някои от нещата тук са отпреди…

— Защо не отидете да проверите? Не искам да си тръгвам, преди да съм сигурен, че всичко е наред.

— Разбира се, господин Коронцис. Веднага се връщам.

Пазачът тръгна към вратата. Щом го изгуби от поглед, Коронцис бързо приближи витрината с червената амфора. Извади ключа. Наистина ще го направя. Ще я открадна . Изпусна ключа и той издрънча. Дали това не е знак? Дали Бог не иска да ме спре . Пот се стичаше от всяка пора на тялото му. Той се наведе и вдигна ключа, впил поглед във вазата. Толкова беше изящна. Преди хиляди години прадедите им я бяха изработили с толкова много фантазия и любов. Пазачът беше прав, това бе част от историята, нещо, което никой не може да замени.