Сидни Шелдън - Спомени от полунощ

— Достатъчно внушителни ли са, шефе? — в дълбокия глас прозираше ирония и любопитство.

— Свалете ги.

— Но защо? Мислех, че ще придадат цвят на филма.

— Забравяте една подробност. Америка все още не е във война. Сигурно сте ги спечелили на някой карнавал.

— Колко сте права — съгласи се той. — Не се бях сетил за това. Ще сваля някои.

— Свалете всички ! — троснато рече Катерин.

По време на обяда мъжът се приближи до масата на Катерин.

— Е, как бях тази сутрин? Сторих ли ви се убедителен?

Държането му я вбесяваше.

— Носите униформата с огромно удоволствие и закачате момичетата, но минало ли ви е през ума да се запишете в армията?

— И да ме застрелят! — погледна я той учудено. — Това е работа за хлапета.

Катерин щеше да избухне всеки миг.

— Презирам ви.

— Но защо?

— Щом не се досещате сам, никога няма да мога да ви обясня.

— Защо не опитате все пак, по време на вечеря, например… Във вашия апартамент. Знаете ли да готвите?

— Изобщо не си правете труда да се връщате на снимачната площадка. Ще кажа на господин О’Брайън да ви изпрати чек с хонорара за тази сутрин. Как се казвате?

— Дъглас. Лари Дъглас.

Случката с нахалния статист разстрои Катерин и тя реши да го забрави. Но кой знае защо това се оказа доста трудно.

Когато се върна във Вашингтон, Уилям Фрейзър я посрещна с думите:

— Много ми липсваше. Почти не спрях да мисля за теб. Обичаш ли ме?

— Много Бил.

— И аз те обичам. Искаш ли да излезем тази вечер, за да отпразнуваме завръщането ти?

Катерин знаеше, че тази вечер той ще й направи предложение.

Отидоха в изискания „Джеферсън Клъб“. Изведнъж в салона влезе Лари Дъглас, все така в униформата на военен летец — с всички медали на гърдите. Катерин не можеше да повярва на очите си, когато той се запъти към тяхната маса и поздрави не нея, а Фрейзър.

Бил се изправи.

— Кати, това е капитан Лорънс Дъглас. Лари, да ти представя госпожица Алегзандър, Катерин Алегзандър. Лари е от Кралските въздушни войски. Беше командир на американската ескадрила. Успяха да го убедят да оглави базата във Вирджиния, където ще се подготвят някои от нашите момчета.

Като на забавена лента Катерин си припомни как му нареди да си свали отличията. Той се беше подчинил с усмивка. Колко самоуверено и арогантно се беше държала! Нарекла го бе дори страхливец! Идеше й да се скрие под масата.

На следващия ден Лари Дъглас й се обади в службата. Тя не пожела да говори с него. След края на работния ден я чакаше на улицата. Беше свалил медалите и носеше нашивки на младши лейтенант.

— Добре ли е така? — усмихна се той.

— Не е ли не е ли наказуемо да носите знаци, които не отговарят на чина ви? — удивено попита тя.

— Не зная. Мислех, че вие отговаряте за тези неща.

Тя го погледна в очите и разбра, че това, което става, бе по-силно от нея. Този човек притежаваше неустоима притегателна сила.

— Какво искате от мен?

— Всичко. Искам вас.

Отидоха в жилището му и се любиха. Катерин изпита неописуемо, върховно удоволствие, разлюляло не само стаята, но и цялата вселена: истинска експлозия, главозамайващ екстаз, невероятно омаломощително пътешествие, в което ту пристигаш, ту отлиташ — безкрайно колело. Тя лежеше изтощена и няма, притискаше Лари в обятията си, обзета от копнежа никога да не го пусне, за да не дойде и краят на това преживяване.

Ожениха се пет часа по-късно в Мериланд.

Седнала в самолета за Лондон, на път към новия живот Катерин си мислеше: Колко щастливи бяхме. Къде сбъркахме? Романтичните филми и любовните песни ни подведоха и ние повярвахме в щастливия край, в рицарите с блестящи доспехи и в безсмъртната любов. Убедени бяхме, че Джеймс Сюарт и Дона Рийд имат „чудесен живот“, че Кларк Гейбъл и Клодет Колбер ще бъдат завинаги заедно след „Това се случи една нощ“, проливахме сълзи, когато Фредерик Марч се върна при Мирна Лой, за да прекарат заедно „Най-хубавите години от нашия живот“, бяхме сигурни, че Джоун Фонтейн ще намери щастието си в прегръдките на Лорънс Оливие в „Ребека“. Оказа се, че всичко това е лъжа. Каква лъжа! Ами песните? „Ще те обичам винаги“. Как ли се измерва това „винаги“? С часовник за варене на яйца? „Колко дълбок е океанът“? Какво ли е имал предвид Ървин Бърлин? Една стъпка? Или може би две? И „Повече от вечно“. Отивам си. Искам развод. „Една омагьосана вечер“. Ще се изкачим на връх Чумерка. „Ти, нощта и музиката“. Управителят на хотела ми каза, че тук наблизо имало пещери… „Обичам те нежно“. Никой няма да разбере… сега, когато е заспала. „Бъди моя любов“. Слушахме песните, гледахме филмите и наистина мислехме, че животът ни ще бъде такъв. Толкова много му вярвах. Дали ще мога да повярвам отново някому? Какво ли съм направила, за да поиска да ме убие ?