Сидни Шелдън - Спомени от полунощ

— Трябва ми един брой на „Лайф“ от преди три-четири седмици. На корицата има снимка на Сталин.

— Ще го поръчам, господин Фрейзър.

— Сали, сенатор Бора е на телефона. Искам да му прочета един пасаж от този брой. Имаш две минути, за да ми го намериш. — И затвори вратата.

Кандидатките се спогледаха и свиха рамене.

Катерин усилено мислеше. След миг разбута тълпата и побягна навън. Чу как някой подхвърли: „Чудесно. Тази отпада“

След три минути се върна с броя на „Лайф“ със снимката на Сталин на корицата. Подаде го на секретарката. След пет минути я повикаха в кабинета на Фрейзър.

— Сали ми каза, че вие сте донесли списанието.

— Да, господине.

— Предполагам, не сте носели брой от преди три седмици в чантата си.

— Не, господине.

— А как го намерихте толкова бързо?

— Отидох до бръснарницата. В бръснарниците и зъболекарските кабинети винаги се подмятат стари броеве.

— Винаги ли сте така съобразителна?

— Не, господине.

— Можем да проверим — рече Уилям Фрейзър.

И я назначи.

Катерин работеше с истинско удоволствие за Фрейзър. Ерген, доста заможен и много общителен, той познаваше почти цял Вашингтон. В списание „Тайм“ го наричаха „Най-добрата партия в Америка“.

Шест месеца след постъпването й на работа, между тях пламна любов.

Катерин го предупреди:

— Трябва да ти кажа нещо. Аз съм девствена.

— Това е наистина невероятно — отчаяно въздъхна, Фрейзър. — Точно на мен да се падне единствената девственица в цял Вашингтон.

Един ден той й каза:

— Някой от нашия отдел трябва да присъства на снимките на учебен филм за военни пилоти в MGM в Холивуд. Искам да се заемеш с това, докато съм в Лондон.

— Но защо аз? Бил, та аз не мога да заредя дори един браунинг. Какво разбирам от снимане на учебен филм?

— Горе-долу толкова, колкото всеки друг — усмихна се той. — Излишно се тревожиш. Има си режисьор. Казва се Алан Бенджамин. Военните са решили да използват актьори.

— Вероятно смятат, че войниците няма да създадат достатъчно убедителни роли.

— Типично за военни.

И така Катерин замина, за да присъства на снимането на филма.

Студиото беше пълно със статисти, повечето от тях с доста нескопосано ушити униформи.

— Извинете — попита Катерин първия човек, който мина покрай нея. — Алан Бенджамин тук ли е?

— Дребничкият ефрейтор ли? Ето го там.

Катерин се извърна и го видя — крещеше на един мъж с генералски пагони:

— Изобщо не ме интересува какво казва режисьорът, който набира актьорите. Писна ми от генерали. Трябват ми сержанти. — Той вдигна отчаяно ръце. — Всеки иска да бъде началник, никой — подчинен.

— Извинете — приближи се Катерин. — Казвам се Катерин Алегзандър.

— Слава богу! — възкликна мъжът. — Не знам какво правя тук. Редактирах списание за мебели в Диърборн за три хиляди и петстотин долара годишно. Взеха ме в свързочни войски и ме изпратиха да пиша сценарии за учебни филми. Оставям всичко във ваши ръце. — Той се обърна и излезе.

Слаб, побелял мъж е пуловер се приближи до нея с усмивка.

— Трябва ли ви помощ?

— Трябва ми чудо — отвърна Катерин. — Отговарям за всичко това, а не знам какво се очаква от мен.

— Добре дошли в Холивуд — усмихна се той. — Аз съм Том О’Брайън, асистент-режисьор.

— Как смятате, ще успеете ли да се справите с режисурата?

— Ще опитам — отговори той с иронична усмивка. — Направил съм шест филма с Уили Уайлър. Положението не е толкова лошо, колкото ви се струва. Нужна е организация. Сценарият е написан, постановката е готова.

Катерин се огледа.

— Тия униформи са кошмарни. Не изглеждат никак добре.

— Съгласен съм — кимна О’Брайън.

Катерин и О’Брайън приближиха статистите. Те се надникваха.

— Момчета, тишина — изкрещя О’Брайън. — Това е госпожица Алегзандър. Тя отговаря за всичко тук.

— Моля ви застанете в редица, за да ви огледаме добре.

В този миг се разнесе безгрижен смях. Катерин се обърна. Един от униформените мъже стоеше в ъгъла и разговаряше с няколко момичета, които попиваха всяка негова дума и се кискаха.

— Извинете, не бихте ли се присъединили към нас? — извика Катерин ядосано.

— На мен ли говорите? — попита мъжът.

— Да. Искам да започна работа.

Мъжът бе изключително привлекателен, висок и строен, с черна, почти синя коса и пламенен поглед. Униформата му стоеше чудесно. Беше с пагони на капитан, а на гърдите му се мъдреха всевъзможни награди и отличия.

— Какви са тези медали? — втренчи поглед тя.