Сидни Шелдън - Кръвна връзка

Започнаха да си бъбрят непринудено като стари приятели. „Кои са Шарл и Елен Рофи-Мартел?“ — попита Макс.

„Шарл и Елен Рофи-Мартел, адрес: ул. «Франсоа Премиер» 5, Весине, сключили брак на 24 май 1970 г. в кметството на Ньой, нямат деца, Елен е развеждана три пъти, моминското й име е Рофи, има банкова сметка в «Кредит Лионе» на авеню «Монтан» на името на Елен Рофи-Мартел, със среден баланс от над двадесет хиляди франка.“

„А разходите й?“

„С удоволствие. Сметка за закупени книги от книжарницата «Марсо»… сметка от зъболекар за лечение на зъбен нерв на Шарл Мартел… сметки от болницата за лечение на Шарл Мартел… сметка от лекар за преглед на Шарл Мартел.“

„Имате ли диагнозата?“

„Можете ли да почакате? Ще трябва да се обърна към другия компютър.“

„Да, ако обичате.“

Макс чакаше. Машината, в която се съдържаше диагнозата на лекаря, започна да говори: „Аз имам диагнозата.“

„Казвай.“

„Нервно разстройство.“

„Нещо друго?“

„Тежки натъртвания и контузии в областта на бедрата и задните части.“

„Някакви допълнителни данни?“

„Нищо не е отбелязано.“

„Продължавайте, ако обичате.“

„Сметка за чифт мъжки обувки от «Пине»… закупена шапка от «Роз Валоа»… гъши дроб от «Фошон»… от фризьорския салон «Карата»… «Максим» — вечеря за осем души… сребърни прибори от «Кристофле»… мъжки халат от «Сулка»…“

Макс изключи компютъра. Имаше нещо обезпокоително. Нещо във връзка със сметките. Той разбра какво е то. Всяка покупка бе подписана от мадам Рофи-Мартел. Сметката за мъжкия костюм, сметките от ресторантите — всичко беше на нейно име. Интересно.

И ето че се показа първата изпусната нишка.

Някаква компания на име „Бел Пе“ бе закупила недвижим имот. Единият от собствениците на „Бел Пе“ се казваше Шарл Десен. Номерът на социалната застраховка на Шерл Десен съвпадаше с този на Шарл Мартел. Маскировка.

„Разкажете ми за «Бел Пе» — нареди Макс.

«Бел Пе» е собственост на Рене Дюшами и Шарл Десен, известен също като Шарл Мартел.“

„С какво се занимава «Бел Пе»?“

„Компанията притежава лозя.“

„Какъв е капиталът на компанията?“

„Четири милиона франка.“

„Откъде е взел пари Шарл Мартел, за да ги вложи?“

„От «Ше ма тант».“

„От къщата на вашата леля ли?“

„Извинете. Френски жаргон. Истинското име е «Кредит мюнисипал».“

„Печеливши ли са лозята?“

„Не. Пълен провал.“

Макс имаше нужда от още данни. Той продължи да разговаря с приятелите си, като проучваше, настояваше и ги придумваше. Именно компютърът на застрахователната компания му довери, че има признаци за възможно финансово нарушение. Макс усети, че през тялото му минава приятна тръпка.

„Разкажете ми за това“ — каза той.

И те се разговориха като две жени, които си разменят клюки по време на прането в понеделник.

Когато Макс свърши с компютрите, той тръгна да се види с бижутера на име Пиер Ришо.

След тридесет минути Макс знаеше с точност до последния франк за колко са били продадени бижутата на Елен Рофи-Мартел. Сумата бе малко над два милиона франка — парите, които Шарл Мартел бе вложил в лозята. Значи Шарл Десен-Мартел е имал огромна нужда от пари, за да се реши да открадне бижутата на съпругата си.

Какво ли друго е извършил, след като е бил толкова отчаян?

Макс се заинтересува от още един появил се факт. Може би не бе толкова важен, но той старателно го отбеляза. Това бе сметка за покупката на чифт обувки за катерене. Макс се позамисли, защото алпинизмът не съответстваше на представата му за Шарл Мартел като мъж, контролиран толкова строго от жена си, че, дори не му бе позволено да има собствена банкова сметка, нито пък кредитна карта и бе принуден да открадне, за да направи капиталовложение.

Не, Макс не можеше да си представи, че Шарл Мартел би могъл да се изправи срещу предизвикателствата на планината. Обърна се отново към компютрите.

„Сметката, която ми показахте вчера, бе издадена от магазина за спортни стоки. Бих искал да видя какво представлява по-точно.“

„Разбира се.“

Сметката изскочи на екрана пред него. Това бе квитанцията за обувките. Номер 36 А. Размер за жена. Значи Елен Рофи-Мартел е била тази, която се е катерила из планината.

А Сам Рофи бе загинал в планината.

Улица „Арменго“ бе тиха парижка улица, от двете страни на която бяха разположени едноетажни и двуетажни хубави частни домове с островърхи ламаринени покриви. Сред всичко наоколо се извисяваше сградата на 26 — осеметажна, съвременна постройка от стъкло, стомана и бетон, в която се помещаваше главната квартира на Интерпол, централата за събиране на информация относно криминалните деяния по цял свят.