Сидни Шелдън - Кръвна връзка

— Казах му, разбира се, че първо трябва да прегледам приятеля му, че някои от душевните заболявания могат да се лекуват със съвременните лекарства, а също и чрез психиатрични и терапевтични процедури, но му казах също, че има заболявания, които са неизлечими. Заявих му също така, че при случай, какъвто ми описва, лечението би могло да бъде доста продължително.

— И какво стана после? — настояваше Макс.

— Нищо. Това бе наистина всичко. Повече не съм виждал този човек. Искаше ми се да му помогна. Той беше толкова разстроен. Самото му идване при мен явно означаваше, че има нужда от помощ. Това ми приличаше на убиеца, който пише на стената на своята жертва: „Спрете ме преди да съм убил някой друг!“

Но имаше една дреболия, която все още озадачаваше Макс.

— Докторе, вие казахте, че не е искал да ви съобщи името си, но все пак ви е написал чек и го е подписал.

— Беше забравил да вземе пари със себе си — обясни доктор Хайсен. — Беше много обезпокоен. Накрая трябваше да напише чека. Ето как узнах името му. Необходимо ли ви е нещо друго, господине?

— Не.

Имаше нещо, което все още не даваше мира на Макс — изпуснатата нишка, която се мъчеше да достигне. И това щеше да стане, а междувременно той бе приключил с компютрите. Останалото зависеше от него.

Когато на следващия ден Макс пристигна в Цюрих, на бюрото му лежеше телеграма от Интерпол. Тя изброяваше имената на закупилите материала за филмовата лента, на която бе записано „гадното“ филмче.

В списъка имаше осем имена.

Едно от тях бе „Рофи и синове“.

Главният инспектор Шмид слушаше доклада на инспектор Макс Хорнунг. Нямаше никакво съмнение. Тоя дребен късметлия пак бе попаднал на голям случай.

— Някой от петимата е — обясняваше Макс. — Те всички са имали достатъчно причини, и са имали възможността да го направят. Всичките са били на заседанието на Управителния съвет в Цюрих в деня, в който се е разбил асансьорът. Всеки един от тях е можел да бъде в Сардиния, когато е станала катастрофата с джипа.

Старши-инспектор Шмид се намръщи.

— Твърдите, че има петима заподозрени. Освен Елизабет Рофи в Управителния съвет има само още четирима души. Кой е другият заподозрян според вас?

Макс примигна и отговори търпеливо:

— Човекът, който е бил в Шамони със Сам Рофи, когато е загинал. Рийс Уйлямс.

„Мисис Рийс Уйлямс.“

Елизабет не можеше да повярва. В цялата история имаше нещо невероятно. Нещо от детските й мечти. Тя си спомни как го бе писала многократно в тетрадката си: „Мисис Рийс Уйлямс, мисис Рийс Уйлямс, мисис Рийс Уйлямс“. А сега гледаше венчалната халка на пръста си.

— Защо се усмихваш? — попита Рийс.

Той се бе разположил на фотьойла срещу нея в луксозния Боинг 707–200. Летяха на височина от трийсет и пет хиляди фута някъде над Атлантическия океан, ядяха ирански черен хайвер и пиеха изстудено шампанско „Дом Периньон“, което толкова й напомняше на сцените в „Сладък живот“, че Елизабет не можа да не се засмее.

— Аз ли казах нещо? — усмихна се Рийс.

Елизабет поклати глава. Вдигна поглед към него и не можеше да се нарадва, че е толкова хубав. Нейният съпруг.

— Просто съм щастлива.

Той никога нямаше да разбере колко е щастлива. Как би могла да му обясни какво означаваше този брак за нея? Той не би я разбрал, защото за Рийс това не бе брак, а сделка. Но тя го обичаше. Струваше й се, че винаги го е обичала. Искаше да прекара целия си живот с него, да му роди деца, да му принадлежи, както и той да й принадлежи. Елизабет погледна отново към Рийс и тъжно си каза: „Но първо трябва да разреша един дребен проблем. Ще трябва да го накарам да се влюби в мен.“

Елизабет бе предложила на Рийс да се оженят в деня на срещата си с Юлиус Бадрут. След като банкерът си бе отишъл, тя внимателно се среса, влезе в кабинета на Рийс, пое дълбоко дъх и изрече:

— Рийс… ще се ожениш ли за мен?

Забеляза изненадата върху лицето му и преди той да може да каже нещо, тя продължи забързано, опитвайки се да изглежда делова и спокойна.

— Това ще бъде само сделка. Банките ще се съгласят да удължат сроковете на заемите ни, ако ти станеш президент на „Рофи и синове“. Единственият начин да станеш президент… — за неин ужас гласът й се задави, — е да се ожениш за член на фамилията, а изглежда аз… съм единствената подходяща за целта.

Усети, че се изчервява. Не можеше да вдигне поглед към него.

— Разбира се, това няма да бъде истински брак — продължи Елизабет, — в смисъл, че… искам да кажа, че… ти ще бъдеш свободен да… правиш каквото ти е приятно.