Сидни Шелдън - Кръвна връзка

„С удоволствие“ — отвърнаха те.

Сметка от магазина за хранителни стоки „Амичи“… сметка от фризьорския салон на Серджио на „Виа Кондоити“… един син костюм от „Анджело“… цветя от „Кардучи“… две вечерни рокли от „Ирене Галецине“… обувки от „Гучи“… дамска чанта от „Пучи“… сметки за ток…

Макс не спираше да чете копията на документите, проучваше ги, съпоставяше ги, опитвайки се да надуши нещо. Нещо не беше наред. Той откри, че има изплатени училищни такси за шест деца.

„Да не сте допуснали грешка?“ — попита Макс.

„Извинявай. Каква грешка?“

„Компютрите в «Анагфаре» ми казаха, че Иво Палаци е регистриран като баща на три деца, Потвърждавате ли, че има шест такси?“

„Да.“

„Показахте ми, че Иво Палаци живее в Олгиата, нали?“

„Точно така.“

„Но той плаща наема на апартамента на «Виа Монтемигнайо», нали?“

„Да.“

„Да не би да има двама души със същото име?“

„Не. Човекът е един. С две семейства. Има три дъщери от съпругата си и трима синове от Донатела Сполини.“

Преди да свърши докрай, Макс вече знаеше какъв е вкусът на любовницата на Иво, на колко години е, името на фризьора й, а също и имената на незаконните му деца. Научи, че Симонета е блондинка, а Донатела — брюнетка. Знаеше кой номер рокли, сутиени и обувки носят двете жени и какви пари са дадени за покупките.

Няколко интересни предмета привлякоха вниманието на Макс сред разходите. Сметките бяха дребни, но изпъкваха ярко сред останалите. Оказа се, че има издаден чек за покупката на струг, ренде и трион. Иво Палаци обичаше да работи с ръцете си. Макс си каза, че един архитект вероятно знае нещо и за асансьорите.

„Наскоро Иво Палаци подаде молба за голям заем от банката“ — съобщиха компютрите на Макс.

„Получил ли го е?“

„Не. От банката са поискали молбата да бъде подписана и от жена му. Той я оттеглил.“

„Благодаря.“

Макс се качи на автобуса за научния център на полицията в квартала ЕУР, където имаше огромен компютър.

„Има ли Иво Палаци полицейско досие?“

„Да. Иво Палаци е осъждан за нанасяне на побой, когато бил двадесет и две годишен. Пострадалият бил настанен в болница. Палаци лежал в затвора два месеца.“

„Има ли нещо друго?“

„Иво Палаци издържа любовница, която живее на «Виа Монтемигнайо».“

„Благодаря. Зная.“

„Има няколко полицейски донесения за оплаквания от съседите.“

„Какви са оплакванията?“

„За нарушаване на реда. Побоища и караници. При един от случаите тя е изпочупила всички съдове. Това важно ли е?“

„Много — отговори Макс. — Благодаря.“

Значи Иво Палаци имаше избухлив характер. А също и Донатела Сполини. Какво ли се е случило между нея и Иво? Дали не го е заплашвала, че ще го издаде? Затова ли внезапно е решил да иска заем от банката? Докъде би стигнал човек като Иво Палаци, за да запази брака си, семейството си и начина си на живот?

Накрая вниманието на дребничкия детектив бе привлечено от още една малка подробност. Иво Палаци бе получил крупна сума от финансовия отдел на италианската тайна полиция. Тя беше дадена като награда, като процент от парите, конфискувани от издадения от Иво банкер. След като Иво Палаци има толкова належаща нужда от пари, какво ли друго би направил, за да ги получи?

Макс се сбогува с компютрите и хвана обедния самолет на Еър Франс за Париж.

Шофьорите на таксита вземаха по седемдесет франка от летището „Шарл де Гол“ до района на Нотр Дам, без да се смята бакшишът. Билетът за градския автобус № 351 до същата част на града струваше седем и половина франка, като не беше необходим никакъв бакшиш. Инспектор Макс Хорнунг взе автобуса. Настани се в евтиния хотел „Мебле“ и започна да върти по телефона.

Проведе разговори с хората, в чиито ръце бяха тайните на всички френски граждани. Обикновено французите са по-подозрителни дори и от швейцарците, но в случая всички с готовност искаха да окажат помощ на Макс Хорнунг. Причините за това бяха две. Първата бе фактът, че Макс Хорнунг бе дълбоко уважаван специалист в своята област и за тях беше въпрос на чест да си сътрудничат с такъв човек. А втората бе, че всички изпадаха в ужас при появата му. Странният дребен човечец с чудноват акцент успяваше да разкрие всичко.

— Разбира се — отговаряха му те. — С удоволствие ще ви позволим да ползвате компютрите ни. Но, естествено, всичко трябва да бъде запазено в тайна.

— Естествено.

Макс мина през финансовите инспектори, през кредитната компания „Лионе“ и през Националната застрахователна компания, за да си поговори с компютрите. Той посети и компютрите на полицията в Роснису-Боа, както и полицейската префектура на Ил де ла Сите.