Сидни Шелдън - Кръвна връзка

Дежурният полицай на пропуска го попита:

— Какво ще обичате, господине?

Макс се обърна.

— Имам уговорена среща с инспектор Дейвидсън.

— Името, господине?

Макс изрече бавно и отчетливо:

— Инспектор Дейвидсън.

Полицаят го погледна с нескриван интерес.

— Вие се казвате Инспектор Дейвидсън?

— Аз не се казвам Инспектор Дейвидсън. Казвам се Макс Хорнунг.

Полицаят на пропуска попита с извиняващ се глас:

— Извинете ме, господине, но говорите ли поне малко английски?

Пет минути по-късно Макс вече седеше в кабинета на инспектор Дейвидсън — едър мъж на средна възраст с червендалесто лице и неравни жълтеникави зъби. „Типичен англичанин“ — каза си Макс радостно.

— Казахте по телефона, че ви е необходима информация за сър Алек Никълъс, тъй като е заподозрян в убийство.

— Той е един от шестимата.

Инспектор Дейвидсън го зяпна изненадано:

— Той е укрит под камината?

Макс въздъхна. Повтори още веднъж бавно и внимателно това, което бе казал.

— А-ха. — Инспекторът се замисли за момент. — Ще ви кажа какво ще направим. Ще ви изпратя в С–4 — криминалния архив. Ако там няма нищо за него, ще опитаме в С–11 и С–13 — криминалното разузнаване.

Името на сър Алек Никълс не фигурираше в нито една от архивите. Но Макс знаеше къде може да намери необходимата му информация.

Макс бе позвънил сутринта на служителите в Сити — финансовия център на Лондон.

Реакцията им бе позната. Щом Макс си каза името, те се разтрепериха, тъй като всеки работещ в Сити има да крие по нещичко, а славата на Макс като финансов ангел мъстител се носеше навсякъде. Но в мига, в който Макс им съобщи, че му е необходима информация за някой друг, те изведнъж бяха изпълнени с готовност да му помогнат.

В продължение на два дни Макс посещаваше банки, финансови компании, кредитни организации и статистически служби. Хората, работещи там, не го интересуваха. Искаше само да поговори с компютрите им.

Макс бе гениален по отношение на компютрите. Сядаше пред монитора и си играеше с машините като виртуоз. Нямаше значение какви програми бяха заложени в тях, защото Макс можеше да работи с всякакви програми. Разговаряше с различни компютри. Спокойно се справяше с ФОРТРАН и ФОРТРАН IV, гигантския Ай-Би-Ем 370, с ПДП 10 и 11, както и с АЛГОЛ 68.

Беше на „ти“ с КОМОЛ, програмиран, за бизнес-програми, и с използвания от полицията БЕЙСИК, както и с бързо действащия АПЛ, с който се разговаряше само чрез таблици и диаграми. Макс говори с ЛИСП и АРТ, а също и с ПЛ–1. Провеждаше разговори чрез бинарен код, задаваше въпроси с аритметични и графични единици, а бързодействащият принтер отговаряше със скорост от 1100 реда в минута. През целия си живот огромните компютри ненаситно бяха поглъщали информация, бяха я съхранявали, анализирали и запомняли, а сега я бълваха на ухото на Макс, доверявайки му тайните си в снабдените с климатична инсталация зали.

Нямаше нищо неприкосновено, нито пък нещо оставаше скрито. Личният живот при съвременната цивилизация е една илюзия, един мит. Всеки гражданин е напълно разголван, най-съкровените му тайни излизат наяве и могат да бъдат прочетени от всекиго. Хората влизат в регистрите, ако имат номер за социална застраховка, някаква застрахователна полица, шофьорска книжка или банкова сметка. Имената им влизат в списъци, ако са платили данъците си, получили са обезщетение като безработни или пък са получили социални помощи. Имената им се съхраняват в компютрите, ако имат медицинска застраховка, ако са си направили ипотека на жилището, ако притежават автомобил или велосипед и ако си открият влогове или чекова книжка. Компютрите знаят имената им, ако са лежали в болница, били са на военна служба, притежавали са ловен или риболовен билет, ако са подавали молби за задграничен паспорт, за телефон или за свързване към електрическата мрежа, или пък са се женили, развеждали и създавали деца.

Ако човек знае къде да провери и има необходимото търпение, той може да получи всякакви данни.

Макс Хорнунг се разбираше прекрасно с компютрите. Те не му се подиграваха заради акцента, нито пък се смееха на външния му вид, на държанието му или пък на облеклото му. Те уважаваха интелигентността му, възхищаваха му се и го обичаха. С удоволствие споделяха тайните си с него, разказвайки му пикантни клюки за глупостта на простосмъртните. Бъбреха си с него като стари приятели.

— Хайде да си поговорим за сър Алек Никълс — предложи Макс.