Сидни Шелдън - Насън и наяве

„Не още, Ричард.“

„Както кажеш. Ще се видим ли следващия уикенд?“

„Да.“

— После си тръгнах — каза Алет. — И тогава го видях за последен път…

Д-р Келър забеляза, че лицето й се променя и отново придобива живите черти на Тони.

— Тя така си мисли — заяви Тони. — Но истината е друга.

— Какво се случи? — попита д-р Келър.

Тя отиде в жилището му на Фел Стрийт. Апартаментът бе малък, но картините на Ричард го правеха да изглежда прекрасен.

— Те преобразяват стаята, Ричард.

— Благодаря ти, Алет. — Той я прегърна. — Искам да се любим. Колко си красива!

„Колко си красива“ — казваше баща й. И тя се вцепени. Защото знаеше ужасното нещо, което щеше да се случи. Лежеше гола на леглото и познатата болка от проникването му в нея я разкъсваше.

Тя изпищя:

— Не! Стига, татко! Престани! — И после я обзе безумната ярост. Не си спомняше откъде е взела ножа, но го забиваше в тялото му и не можеше да се спре, като викаше: — Казах ти да престанеш! Престани!

Ашли се гърчеше на стола и крещеше.

— Всичко е наред, Ашли — каза д-р Келър. — В безопасност си. Когато преброя до пет, ще се събудиш.

Тя се събуди разтреперана.

— Всичко наред ли е?

— Тони ми разказа за Ричард Мелтън. Той се е любил с теб. Ти си го помислила за баща си и затова…

Ашли запуши ушите си с длани.

— Не искам да слушам повече!

Д-р Келър отиде при Ото Люисън.

— Мисля, че най-после постигнахме успех. За Ашли е много травмиращо, но краят се вижда. Остава ни да си спомним още две убийства.

— И после?

— После ще срещна Ашли, Тони и Алет.

— Тони? Тони, чуваш ли ме?

Пред погледа на д-р Келър изражението на Ашли се промени:

— Чувам те, готин.

— Хайде да поговорим за Жан-Клод Парен.

— Трябваше да разбера, че е прекалено хубаво, за да е вярно.

— Какво искаш да кажеш?

— Отначало изглеждаше истински джентълмен. Извеждаше ме всеки ден и наистина си прекарвахме чудесно. Мислех си, че е различен, но и той се оказа като другите. Искаше само секс.

— Разбирам.

— Подари ми прекрасен пръстен и сигурно си е мислил, че ме е купил. Отидох с него в дома му.

Имаше красива двуетажна къща от червени тухли, пълна с антики.

— Прелестно е.

— Искам да ти покажа нещо специално в спалнята. — И той я отведе горе, и тя нямаше сили да го спре. Бяха в спалнята и Жан-Клод я прегърна. — Съблечи се — прошепна.

— Не искам да…

— Искаш, разбира се. И двамата го искаме. — Бързо я съблече, после я бутна на леглото и се качи отгоре й.

Тя простена:

— Недей. Моля те, недей, татко!

Но той не й обърна внимание. Продължаваше да прониква в нея, докато накрая въздъхна:

— Ох! — И престана. — Прекрасна си.

Тогава я обзе ужасната злоба. Тя грабна острия нож за писма от бюрото, заби го в гърдите му и натисна надолу, после пак нагоре и пак…

— Повече няма да го правиш. — Наведе се към слабините му.

След това без да бърза взе душ, облече се и се прибра в хотела.

— Ашли… — Лицето й започна да се променя. — Сега ще се събудиш.

Тя бавно дойде в съзнание и погледна към д-р Келър.

— Пак ли Тони?

— Да. Запознала се е с Жан-Клод чрез Интернет. Ашли, губи ли ти се време от престоя ти в Квебек? Случвало ли се е внезапно да се окаже, че са минали няколко часа или дори цял ден и да не знаеш какво се е случило през това време?

Тя кимна.

— Да. Случваше се… често.

— Тогава Тони е взимала връх.

— И тогава… тогава тя…

— Да.

Следващите няколко месеца изтекоха еднообразно. Следобед д-р Келър слушаше как Тони свири на пиано и пее и наблюдаваше как Алет рисува в градината. Оставаше да обсъдят още едно убийство, но искаше Ашли да е спокойна, преди да започнат да говорят за него.

От идването й в клиниката бяха изминали пет години. „Тя е почти излекувана“ — мислеше си психиатърът.

Един понеделник сутрин прати да я повикат. Когато влезе в кабинета му, Ашли беше бледа, сякаш знаеше какво й предстои.

— Добро утро, Ашли.

— Добро утро, Гилбърт.

— Как се чувстваш?

— Нервна съм. Това е последното, нали?

— Да. Хайде да си поговорим за заместник-шериф Сам Блейк. Какво правеше в апартамента ти?

— Аз го помолих да дойде. Някой беше написал на огледалото в банята „Ти ще умреш“. Не знаех какво да правя. Мислех си, че някой се опитва да ме убие. Позвъних в полицията и заместник-шериф Блейк дойде вкъщи. Отнасяше се към мен с голямо съчувствие.