Сидни Шелдън - Насън и наяве

— Чудесна новина. Поздравления.

„Ще ми липсва — помисли си той. — Ужасно ще ми липсва.“

— Доктор Сейлъм е на телефона, господин Сингър.

— Благодаря. — Озадачен, Дейвид вдигна слушалката. За какво ли го търсеше психиатърът? Не се бяха чували от години. — Ройс?

— Добро утро, Дейвид. Имам интересна новина за теб. Става дума за Ашли Патерсън.

Той внезапно се разтревожи.

— Да?

— Спомняш ли си колко усилия положихме, за да открием травмата, причинила състоянието й? И не успяхме.

Отлично си спомняше. Това бе основна слабост в защитата.

— Да.

— Е, току-що научих отговора. Позвъни ми моят приятел доктор Люисън, който ръководи Кънектикътската психиатрична клиника. Липсващата част от мозайката е доктор Стивън Патерсън. Той е човекът, насилвал Ашли като дете.

Адвокатът не повярва на ушите си.

— Какво?!

— Доктор Люисън съвсем наскоро научил за това. Дейвид слушаше д-р Сейлъм, но мислите му бяха другаде. Спомняше си думите на д-р Патерсън: „Ти си единственият, на когото вярвам, Дейвид. Дъщеря ми означава всичко за мен. Ти ще й спасиш живота… Искам да защитаваш Ашли и няма да допусна никой друг.“

И внезапно осъзна защо той толкова е настоявал да представлява Ашли сам. Защото е бил сигурен, че ако Дейвид открие какво е извършил, няма да го издаде. Д-р Патерсън се бе изправил пред дилемата или дъщеря му, или репутацията му и беше избрал второто. Мръсно копеле!

— Благодаря, Ройс.

Същия следобед, когато влезе в общата стая, Ашли видя оставен от някого брой на „Уестпорт Нюз“. На първа страница на вестника имаше снимка на баща й с Виктория Анистън и Катрина. Статията започваше така: „Д-р Стивън Патерсън ще сключи брак с известната Виктория Анистън, която има тригодишна дъщеря от предишния си съпруг. Д-р Патерсън постъпва на работа в манхатънската болница «Сейнт Джон» — и двамата с бъдещата си съпруга са купили къща на Лонг Айлънд…“

Ашли се вцепени и лицето й се превърна в яростна маска.

— Ще го убия това копеле — изкрещя Тони. — Ще го убия!

Тя напълно изгуби самообладание. Затвориха я в стая с тапицирани стени, за да не може да се нарани. Беше привързана към леглото. Когато санитарите идваха да я хранят, Ашли се опитваше да ги удари, затова не се приближаваха много до нея.

Когато видя д-р Келър, тя извика:

— Пусни ме от тук, копеле такова. Веднага!

— Ще те пуснем — меко отвърна той, — но първо трябва да се успокоиш.

— Спокойна съм — изкрещя Тони. — Пусни ме!

Той седна на пода до нея.

— Тони, когато си видяла снимката на баща си, ти си казала, че ще го нараниш и…

— Лъжеш! Казах, че ще го убия!

— Стига вече убийства. Нали не искаш да намушкаш още някого?

— Няма да го намушкам. Чувал ли си за киселините? Те разяждат всичко, включително кожа. Само почакай да…

— Не искам да си мислиш такива неща.

— Прав си. Пожар! Така ще е по-добре. Няма да се наложи да чака да гори в ада. Мога да го направя така, че изобщо да не ме заловят, ако…

— Тони, забрави за това.

— Добре. Ще измисля друг, още по-добър начин.

Ядосан, той я изгледа за миг.

— Защо си толкова бясна?

— Не знаеш ли? Мислех си, че си страхотен лекар. Той ще сключва брак с жена, която има тригодишна дъщеричка. Какво ще стане с това момиченце, прочути докторе? Ще ти кажа какво. Същото, каквото се случи и с нас. Е, аз няма да го допусна!

— Надявах се, че си се избавила от цялата тази омраза.

— Омраза ли? Искаш ли да ти кажа какво е омраза?

Валеше. Силни струи се стичаха от покрива на летящия по шосето автомобил. Тя погледна към майка си зад волана и се усмихна. После запя:

Майка й се обърна към нея и изкрещя:

— Млъквай. Казах ти, че мразя тази песен. Гади ми се от теб, нещастно малко…

После всичко като че ли се случи на забавен каданс. Завоят, поднеслият автомобил, дървото. Сблъсъкът я изхвърли навън. Нямаше й нищо. Тя се изправи. Чуваше майка си, заклещена в колата, да вика:

— Измъкни ме от тук. Помогни ми! Помогни ми!

И тя остана да гледа, докато колата накрая се взриви.

— Омраза ли? Искаш ли да ти разкажа още?

— Решението трябва да е единодушно — каза Уолтър Манинг. — Дъщеря ми е професионалистка, а не дилетантка. Нарисува го като услуга. Не можем просто да я отхвърлим… Трябва да е единодушно. Или ще му подарим картината на дъщеря ми, или нищо.

Тя бе паркирала до тротоара със запален двигател. Видя, че Уолтър Манинг пресича улицата и се насочва към гаража, в който държеше колата си. Превключи на скорост и настъпи газта. Той чу рева на летящата към него кола в последния момент и се обърна. Тя наблюдаваше изражението на лицето му, когато бронята го размаза и отхвърли тялото му настрани. Продължи напред. Нямаше свидетели. Господ беше на нейна страна.