Сидни Шелдън - Насън и наяве

— Аз… не искам да умира. Зная, че съм говорила много глупости, но това беше, защото му бях ядосана.

— И вече не си, така ли?

Тя се замисли.

— Не, само съм наранена. Мисля, че ти беше прав. Наистина ми се струваше, че момиченцето е заело мястото ми. — Погледна към него. — Бях объркана. Но баща ми има право на личен живот, Ашли също.

Д-р Келър се усмихна. „Пак сме в правилната посока.“

Трите вече свободно разговаряха помежду си.

— Ашли — каза д-р Келър, — ти си имала нужда от Тони и Алет, защото не си можела да понасяш болката. Сега как се отнасяш към баща си?

Последва кратко мълчание.

— Никога няма да забравя какво ми е причинил, но мога да му простя — отвърна тя. — Искам да оставя миналото зад себе си и да погледна към бъдещето.

— За да го направиш, трябва отново да станеш една личност. Какво мислиш за това, Алет?

— Ако съм Ашли — попита Алет, — ще мога ли пак да рисувам?

— Разбира се, че ще можеш.

— Ами тогава, добре.

— Тони?

— Ще мога ли да пея и да свиря на пиано?

— Да — отвърна той.

— Тогава, защо не?

— Ашли?

— Готова съм всички ние да станем едно. Аз… искам да им благодаря, че ми помогнаха, когато имах нужда от тях.

— За мен беше удоволствие, миличка.

— Miniera anche — отвърна Алет.

Бе време за последната стъпка: сливането.

— Добре. Сега ще те хипнотизирам, Ашли. Искам да се сбогуваш с Тони и Алет.

Тя дълбоко си пое дъх.

— Сбогом, Тони. Сбогом, Алет.

— Сбогом, Ашли.

— Грижи се за себе си, Ашли.

Десет минути по-късно се намираше в състояние на дълбока хипноза.

— Ашли, повече няма от какво да се страхуваш. Всичките ти проблеми са разрешени. Вече нямаш нужда някой да те пази. В състояние си да се справяш с живота си без чужда помощ, без да бягаш от проблемите. Способна си да приемеш каквото и да се случи. Съгласна ли си с мен?

— Да. Готова съм да посрещна бъдещето си.

— Добре. Тони?

Никакъв отговор.

— Тони?

Никакъв отговор.

— Алет?

Мълчание.

— Алет?

Мълчание.

— Няма ги, Ашли. Вече си едно цяло и си излекувана.

Лицето й грейна.

— Сега ще преброя до три и ти ще се събудиш. Едно… две… три…

Ашли отвори очи и на устните й се появи щастлива усмивка.

— Успяхме, нали?

Той кимна.

— Да.

Тя изпадна във възторг.

— Свободна съм. О, благодаря ти, Гилбърт. Чувствам се… чувствам се така, като че ли от очите ми е паднала някаква ужасно тъмна завеса.

Д-р Келър я хвана за ръка.

— Не мога да ти кажа колко се радвам. През следващите няколко месеца ще продължим с тестовете, но ако резултатът е такъв, какъвто очаквам, скоро ще те пратим у дома. Ще уредя да продължиш лечението си като приходяща пациентка.

Ашли кимна, прекалено развълнувана, за да отговори.

През следващите няколко месеца Ото Люисън накара трима психиатри да прегледат Ашли. Използваха хипноза и натриев амитал.

— Здравей, Ашли. Аз съм доктор Монтфърт и трябва да ти задам няколко въпроса. Как се чувстваш?

— Прекрасно, докторе. Сякаш току-що съм оздравяла след продължително боледуване.

— Мислиш ли се за лош човек?

— Не. Зная, че са се случили някои неща, но не смятам, че съм отговорна за тях.

— Мразиш ли някого?

— Не.

— Ами баща си? Мразиш ли го?

— Преди го мразех. Вече не. Мисля, че когато ми причини онези неща, не е можел да се овладее. Само се надявам сега да е добре.

— Искаш ли да го видиш пак?

— Мисля, че ще е по-добре да не го виждам. Той си има свой живот. Искам сама да започна моя.

— Ашли?

— Да.

— Аз съм доктор Воуън. Бих искал да си поговорим.

— Добре.

— Спомняш ли си Тони и Алет?

— Разбира се. Но вече ги няма.

— Какво изпитваш към тях?

— Отначало ме ужасяваха, но сега зная, че съм имала нужда от тях. Благодарна съм им.

— Спиш ли добре нощем?

— Вече да.

— Разкажи ми сънищата си.

— Преди имах кошмари. Нещо винаги ме преследваше. Мислех си, че ще ме убие.

— Сънуваш ли още такива неща?

— Не. Сънищата ми са спокойни. Виждам ярки цветове и усмихнати хора. Снощи сънувах, че съм на зимен курорт и със ските се спускам по склоновете. Беше прекрасно. Вече не се страхувам от студа.

— Какво изпитваш към баща си?

— Искам да е щастлив, искам и аз да съм щастлива.

— Ашли?

— Да.

— Аз съм доктор Хойлтърхоф.

— Приятно ми е, докторе.

— Не ми казаха, че си толкова красива. Смяташ ли се за красива?

— Мисля, че съм привлекателна…

— Чух, че си имала чудесен глас. Ти как мислиш?