Сидни Шелдън - Насън и наяве

— Ето това е омраза, готин! Това е истинска омраза!

Гилбърт Келър ужасено я слушаше, потресен от хладнокръвната й злоба. Отмени останалите си ангажименти за деня. Трябваше да остане сам.

На следващата сутрин, когато влезе в стаята й, той се срещна с Алет.

— Защо ми причинявате това, доктор Келър? — попита тя. — Пуснете ме от тук.

— Ще те пусна — увери я той. — Разкажи ми за Тони. Какво ти каза?

— Че трябва да избягаме от тук и да убием татко.

Мястото на Алет зае Тони.

— Здрасти, готин. Вече сме добре. Що не ни пуснеш?

Той се вгледа в очите й. И видя убийствено хладнокръвие.

Д-р Ото Люисън въздъхна.

— Ужасно съжалявам за случилото се, Гилбърт. Всичко вървеше толкова добре.

— В момента изобщо не мога да установя контакт с Ашли.

— Предполагам, това означава, че ще се наложи да започнеш лечението й отначало.

Д-р Келър се замисли.

— Всъщност не, Ото. Стигнали сме до точката, в която трите самоличности са се опознали. Това беше голям успех. Следващата стъпка е да ги накараме да се слеят в едно. И аз ще открия начин да го постигна.

— Онази проклета статия…

— Имаме късмет, че Тони е видяла статията.

Люисън изненадано го погледна.

— Късмет ли?

— Да. Защото у Тони е останала омраза. След като вече го знаем, можем да работим по въпроса. Искам да направя един експеримент. Ако се получи, ще сме в добра форма. В противен случай… — замълча за миг и тихо прибави: — Ашли ще трябва да остане тук до края на живота си.

— Какво ще правиш?

— Струва ми се, че не бива да се среща с баща си, но ще се обадя в Националната информационна служба и ще ги накарам да ми пращат всички статии, които излизат за доктор Патерсън.

Ото Люисън примигна.

— Какъв е смисълът?

— Ще ги показвам на Тони. Накрая омразата й сама ще изтлее. По този начин ще мога да я следя и да се опитам да я овладея.

— Може да отнеме много време, Гилбърт.

— Поне една година, а навярно и повече. Но това е единственият шанс за Ашли.

Пет дни по-късно Ашли отново дойде на себе си. Когато д-р Келър влезе при нея, тя каза:

— Добро утро, Гилбърт. Съжалявам за случилото се.

— Радвам се, Ашли. Сега ще разкрием всичките си чувства. — Кимна на пазачите да я развържат.

Тя се изправи и разтри китките си.

— Не беше много приятно — каза Ашли. Двамата излязоха в коридора. — Тони е много ядосана.

— Да, но ще го преживее. Ето плана ми…

Всеки месец публикуваха по три-четири статии за д-р Стивън Патерсън. В един вестник пишеше: „Този петък д-р Стивън Патерсън ще се венчае за Виктория Анистън с пищна церемония на Лонг Айлънд. Поканени са всичките му колеги…“

Когато д-р Келър й я показа, Тони изпадна в истерия.

— Този брак няма да трае дълго.

— Защо, Тони?

— Защото той ще умре!

„Д-р Стивън Патерсън подаде оставката си в болницата «Сейнт Джон» и ще оглави кардиологичната клиника в Манхатънската методистка болница…“

— За да може да изнасилва всички момиченца там — изкрещя Тони.

„Д-р Стивън Патерсън получи наградата «Ласкър» за постиженията си в областта на медицината и беше приет в Белия дом…“

— Би трябвало да обесят това копеле! — извика Тони.

Гилбърт Келър се грижеше Тони да получава всички вестници, в които пишеше за баща й. И с времето яростта й като че ли отслабваше. Сякаш чувствата й угасваха. Омразата й се превърна в гняв и накрая в примирение.

„Д-р Стивън Патерсън и новата му съпруга се преместиха в Манхатън, но имат намерение да си купят друга къща в Хамптън и да прекарват там лятото заедно с дъщеря си Катрина.“

Тони се разрида.

— Как може да ни причинява това?

— Струва ти се, че онова момиченце е заело мястото ти, нали, Тони?

— Не зная. Аз… объркана съм.

Изтече още една година. Ашли имаше терапевтични сеанси три пъти седмично. Алет рисуваше почти всеки ден, но Тони отказваше да пее или да свири на пиано.

На Коледа д-р Келър й показа нова статия, придружена от снимка на баща й заедно с Виктория и Катрина. Заглавието гласеше: „СЕМЕЙСТВО ПАТЕРСЪН ПРАЗНУВА КОЛЕДА В ХАМПТЪН“.

— Някога прекарвахме Коледа заедно — тъжно каза Тони. — Той винаги ми подаряваше чудесни неща. — Погледна към д-р Келър. — Не беше лош. Освен… нали знаеш… иначе беше добър баща. Мисля, че наистина ме обичаше.

Това предвещаваше нов успех.

Един ден, когато минаваше покрай общата стая, д-р Келър чу Тони да пее и да свири. Изненадан, той влезе вътре.

На следващия ден имаше сеанс с Тони.

— Баща ти остарява, Тони. Как мислиш, че ще се почувстваш, когато умре?