Сидни Шелдън - Лекарки

Пейдж се отби да види Джими. Той се чувстваше много по-добре.

— Знаеш ли онзи виц за ексхибициониста на улицата с магазини за готови дрехи? Той причаква една бабка и отваря шлифера. Тя го оглежда за момент и после казва: „И на това ли му викате подплата?“

Кет вечеряше с Малори в уютен малък ресторант край залива. Както седеше насреща и го гледаше, се почувства виновна. „Не трябваше да започвам — помисли си. — Знам го какво представлява и въпреки това прекарвам чудесно. Да го вземат дяволите! Но не мога да зарежа всичко на средата.“

Допиваха кафето си. Кет се наведе напред.

— Можем ли да отидем в твоята квартира, Кен?

— И още как! — „Най-сетне“, помисли си Малори.

Кет се раздвижи неловко на стола и сви вежди.

— О!

— Добре ли си? — попита Малори.

— Не знам. Ще ме извиниш ли за момент?

— Разбира се. — Той я проследи с поглед, докато ставаше и се отдалечаваше към дамската тоалетна.

Когато се върна, тя каза:

— Моментът не е подходящ, миличък. Толкова съжалявам. Май трябва да ме закараш у дома.

Той я зяпна, опитвайки се да потисне досадата си. Проклетата съдба заговорничеше против него.

— Добре — каза Малори рязко.

Едва не избухна. Щеше да изгуби още пет безценни дни.

Пет минути след като Кет се бе прибрала, на входната врата се позвъни. Тя се усмихна под мустак. Малори бе намерил претекст да се върне и тя се мразеше за това, че бе толкова доволна. Отиде и отвори.

— Кен…

Пред нея стояха Райно и Шадоу. Кет изведнъж се уплаши. Отместиха я и нахълтаха в апартамента. Обади се Райно.

— Ти ли ще оперираш мистър Динето?

Гърлото на Кет бе пресъхнало.

— Да.

— Не искаме да му се случи нещо.

— Нито пък аз — каза Кет. — Сега, ако ме извините, изморена съм и…

— Има ли шанс да умре? — попита Шадоу.

Кет се поколеба.

— При мозъчната хирургия винаги може да се случи…

— По-добре не позволявай да се случва.

— Повярвайте ми, аз…

— Казах, не позволявай да се случи. — Той погледна Райно. — Да вървим.

Кет ги проследи с очи.

На вратата Шадоу се обърна и рече:

— Поздрави Майк от нас.

Тя изведнъж се вцепени.

— Това… това заплаха ли е?

— Ние не заплашваме, докторе. Казваме ти. Ако мистър Динето умре, ти и шибаното ти семейство ще бъдете изтрити от лицето на земята.

В лекарската съблекалня група лекари чакаха да се появи Кен Малори.

Когато влезе, Грънди каза:

— Привет на победителя! Искаме да чуем всички покъртителни подробности — той се ухили, — но номерът, приятелче, е, че искаме да ги чуем от нея.

— Нещо нямах късмет — усмихна се Малори. — Но вече можете да започнете да събирате парите.

Кет и Пейдж обличаха хирургическите костюми.

— Някога оперирала ли си лекар? — попита Кет.

— Не.

— Щастливка. Това са най-лошите пациенти на света. Знаят твърде много.

— Кого ще оперираш?

— Доктор Мървин „Внимавай“ Франклин.

— Късмет.

— Ще ми трябва.

Д-р Мървин Франклин беше шестдесетгодишен, слаб, плешив и раздразнителен.

Щом Кет влезе в стаята му, той се озъби:

— Крайно време беше да дойдете. Пристигнаха ли проклетите електролитни изследвания?

— Да — отвърна Кет. — Електролитите са нормални.

— Кой ви каза? Не вярвам на проклетата лаборатория. Почти никога не знаят какво правят. И проверете да не сбъркат нещо с кръвта за преливане.

— Ще проверя — рече Кет търпеливо.

— Кой ще оперира?

— Доктор Юргенсън и аз. Доктор Франклин, уверявам ви, че няма за какво да се тревожите.

— Чий мозък ще оперират, вашия или моя? Всички операции крият риск. И знаете ли защо? Защото половината от проклетите хирурзи не бива да се занимават с това. Би трябвало да са месари.

— Доктор Юргенсън е много способен лекар.

— Знам, иначе нямаше да му дам да ме докосне. Кой е анестезиологът?

— Мисля, че е доктор Милър.

— Този некадърник? Не го ща. Намерете ми някой друг.

— Доктор Франклин…

— Намерете ми някой друг. Вижте дали Халибъртън е свободен.

— Добре.

— И ми донесете имената на сестрите, които ще асистират в операционната. Искам да съм сигурен.

Кет го погледна право в очите.

— Може би предпочитате сам да направите операцията?

— Какво? — Той я зяпна за момент, после се усмихна неловко. — Мисля, че не.

— Тогава защо не ни оставите да си свършим работата? — каза Кет внимателно.

— Знаете ли какво? Харесвате ми.

— И вие ми харесвате. Даде ли ви сестрата успокоително?

— Да.

— Добре. След няколко минути ще сме готови. Има ли нещо, което мога да направя за вас?