Сидни Шелдън - Лекарки

— Дайте шок! — изкомандва остро Кет.

Веднага закачи електрическите възглавнички за тялото му и включи машината.

Гръдната клетка на Динето се издигна, после спадна.

— Инжекция с епинефрин! Бързо!

— Няма сърдечна дейност! — извика след малко анестезиологът.

Кет опита отново, увеличавайки мощността. Отново бързо конвулсивно движение.

— Няма сърдечна дейност! — провикна се анестезиологът. — Асистолия. Никакъв ритъм.

Кет отчаяно се помъчи за последен път. Тялото се повдигна по-високо, после пак падна. Нищо.

— Мъртъв е — каза д-р Ванс.

Червеният код е сигнал за тревога, който незабавно мобилизира целия персонал, за да бъде спасен животът на някой пациент. Когато сърцето на Лу Динето спря насред операцията, хирургическият екип по червения код се втурна да помага.

Кет чу как по високоговорителите се разнесе:

— Червеният код в трета операционна… червеният код в трета операционна…

„Червен се римува с вкочанен.“

Кет беше в паника. Тя отново включи електрошока. Опитваше се да спаси не само живота на Динето, но и своя, и живота на Майк. Тялото на Динето подскочи и инертно се отпусна отново.

— Опитай още веднъж! — подкани я Ванс.

„Ние не заплашваме, докторе. Казваме ти. Ако мистър Динето умре, ти и цялото ти шибано семейство ще бъдете изтрити от лицето на земята.“

Кет включи машината за кой ли път. Тялото му се повдигна във въздуха с десетина сантиметра и рухна обратно.

— Отново!

„Няма да стане — мислеше си Кет отчаяно. — Няма да умра заради него.“

Изведнъж операционната се напълни с лекари и сестри.

— Какво чакаш? — попита я някой.

Кет си пое дълбоко въздух и натисна отново. За миг нямаше никакъв резултат. Внезапно на монитора се появи слаба точка. Изчезна, отново се появи, отново изчезна, пак се появи, после започна да се усилва все повече, докато се превърна в безспорно стабилизиран ритъм.

Кет гледаше, без да вярва на очите си.

В претъпканото помещение заръкопляскаха.

— Ще оживее! — изкрещя някой.

— Исусе, висеше на косъм!

„Дори нямат представа колко тънък беше този косъм“, помисли си Кет.

След два часа свалиха Лу Динето от масата и го подкараха обратно към интензивното. Кет вървеше до него. Райно и Шадоу чакаха в коридора.

— Операцията е успешна — каза тя. — Ще се оправи.

Кен Малори беше загазил сериозно. Течеше последният ден, в който можеше да спечели облога. Проблемите се бяха натрупали постепенно, така че той почти не бе осъзнал какво става. Още от първата вечер бе сигурен, че няма да срещне трудности да вкара Кет в леглото. „Трудности ли? Та тя плаче за това!“ Сега часът удари и той бе изправен пред катастрофа.

Малори се замисли за всички онези неща, дето му бяха попречили — съквартирантките на Кет, които се връщаха точно когато тя щеше да легне с него, вечната й заетост, щом я поканеше да излязат, пиукането на радиозумера и как го остави гол, братовчед й, който дойде на гости, как веднъж проспа срещата им, менструацията й. Изведнъж той се замисли. „Чакай малко! Това не може да са все съвпадения!“ Кет нарочно му погаждаше номера! Някак беше научила за облога и бе решила да го направи на глупак, да му изиграе лоша шега на стойност десет хиляди долара, с които той не разполагаше. „Кучка!“ Шансовете му да спечели бяха не по-големи, отколкото в началото. Тя нарочно го бе подвела. „Как, по дяволите, се оставих така?“ Знаеше, че няма начин да намери парите.

Когато влезе в лекарската съблекалня, вече го чакаха.

— Ден за разплащане! — пропя Грънди.

Малори се насили да се усмихне.

— Имам право до полунощ, нали? Повярвайте ми, мъжки, готова е.

Някой се изкиска.

— Разбира се. Ще ти повярваме, когато го чуем от самата дама. Просто приготви парите до сутринта.

Малори се разсмя.

— По-добре вие пригответе вашите.

Трябваше да излезе от ситуацията. И внезапно му хрумна решението.

Кен Малори намери Кет в лекарската стая. Седна срещу нея.

— Чух, че си спасила живота на някакъв пациент.

— Както и собствения си.

— Какво?

— Нищо.

— Искаш ли да спасиш и моя живот?

Кет го погледна въпросително.

— Ела да вечеряш с мен тази вечер.

— Много съм изморена, Кен.

Беше се изморила от играта, която играеше с него. „Стига ми толкоз — помисли си Кет. — Време е да спра. Всичко свърши. Попаднах в собствения си капан.“ Щеше й се да беше различен човек. Само ако бе честен с нея. „Наистина бих могла да го обичам“, призна си Кет.