Сидни Шелдън - Лекарки

Тя му протегна фината си ръка с маникюр.

— Баща ми казва, че сте му спасили живота.

Малори се усмихна.

— Нали докторите са за това.

Лорън го оглеждаше с одобрение.

— Не всички доктори.

За Малори бе очевидно, че тия двамата не бяха за тази болница. Той се обърна към Алекс Харисън.

— Състоянието ви се подобрява, но може би бихте искали да повикате собствения си лекар?

Алекс Харисън поклати глава.

— Няма нужда. Не той спаси живота ми. Вие го направихте. Харесва ли ви тук?

Въпросът беше странен.

— Интересно е, да. Защо?

Харисън седна в леглото.

— Просто си мислех, че такъв хубав и способен човек като вас може да има извънредно блестящо бъдеще. Не смятам, че бихте могли да постигнете нещо в болница като тази.

— Ами аз…

— Може би съдбата ме докара тук.

Обади се Лорън.

— Мисля, че онова, което се опитва да ви каже баща ми, е, че би желал да демонстрира благодарността си.

— Лорън е права. Трябва да си поговорим сериозно, когато изляза оттук. Бих искал да дойдете у дома на вечеря.

Малори погледна Лорън и отвърна бавно:

— И аз бих искал.

И това промени живота му.

Кен Малори срещаше изненадващо много трудности при всеки опит да се види с Кет.

— В понеделник вечер става ли, Кет?

— Чудесно.

— Добре. Ще те взема в…

— Чакай! Току-що се сетих. Един братовчед от Ню Йорк ще остане да нощува при мен.

— Добре, във вторник?

— Във вторник съм дежурна.

— Тогава в сряда?

— Обещах на Пейдж и Хъни да свършим нещо заедно в сряда.

Малори го обхващаше отчаяние. Времето му течеше твърде бързо.

— Четвъртък?

— Четвъртък може.

— Страхотно. Да те взема ли?

— Не. Защо не се срещнем в „Ше Панис“?

— Добре. В осем? — Прекрасно.

Малори я чака в ресторанта до девет часа, после й се обади. Никой не отговори. Почака още половин час. „Да не би пък нещо да не ме е разбрала — помисли си той. — Едва ли би развалила преднамерено срещата си с мен.“

На другата сутрин мярна Кет в болницата. Тя изтича при него.

— О, Кен, толкова съжалявам! Случи се възможно най-глупавото нещо. Реших да дремна преди срещата ни. Така съм заспала, че когато се събудих, беше полунощ. Бедничкият. Чака ли ме дълго?

— Не, не. Няма нищо. — „Глупачка такава.“ Той се приближи още по-плътно до нея. — Искам да довърша онова, което започнахме, бебчо. Полудявам, когато се сетя за теб.

— И аз — каза Кет. — Нямам търпение.

— Може би в края на другата седмица бихме могли…

— О, Божичко. Заета съм в съботата и неделята.

И така нататък, и така нататък.

Времето си течеше.

Кет разказваше на Пейдж как се развиват събитията, когато радиозумерът й запиука.

— Извинявай. — Кет взе слушалката. — Обажда се доктор Хънтър. — Помълча, слушайки. — Трябва да вървя. Имам спешен случай.

Пейдж въздъхна.

— Нищо ново!

Кет закрачи по коридора и взе асансьора до отделението за бърза помощ. Вътре имаше около две дузини легла, всичките заети. За Кет това беше стаята на страданието, денонощно пълна с жертви на автомобилни катастрофи, престрелки, намушквания с нож и с изкълчени крайници. Калейдоскоп на осакатения човешки живот. Същинско кътче от ада.

Един санитар забърза към нея.

— Доктор Хънтър…

— Какво е положението? — попита Кет.

Бяха се запътили към едно легло в края на помещението.

— В безсъзнание е. Като че ли е бит. Лицето и главата му са премазани, счупен нос, измъкната лопатка, дясната ръка натрошена поне на две места и…

— Защо извикахте мен?

— Фелдшерите мислят, че има травма на главата. Съмняват се за увреждания на мозъка.

Стигнаха до леглото на жертвата. Лицето му бе покрито със спечена кръв, подуто и охлузено. Беше обут в обуща от алигаторска кожа и… сърцето на Кет прескочи. Тя се наведе и се вгледа по-внимателно. Беше Лу Динето.

Кет прокара сръчни пръсти по черепа и прегледа очите му. Очевидно имаше сътресение на мозъка. Затича се към телефона и набра номера.

— Обажда се доктор Хънтър. Искам скенерно изследване на глава. Името на пациента е Динето. Лу Динето. Пратете количка, веднага.

Кет затвори и отново се обърна към Динето. Каза на санитаря:

— Остани при него. Когато дойде количката, закарай го на третия етаж. Ще чакам там.

След тридесет минути Кет изучаваше резултатите от скенера.

— Има кръвоизлив в мозъка, висока температура и е в шок. Искам да се стабилизира за двадесет и четири часа. Ще реша кога да оперираме.

Почуди се дали онова, което се бе случило на Динето, можеше да засегне и Майк. И как.