Сидни Шелдън - Лекарки

— Не — отсече Деймън твърдо. — Днес.

Джордж Инглънд се обърна към Пейдж.

— Съжалявам, но се боя, че нямаме избор.

— Благодаря ви, докторе — каза адвокатът. — Ще оставя на вас да се заемете с това. Ще уведомя близките, за да започнат да се подготвят за погребението. — Той изви глава към Бенджамин Уолас. — Благодаря за сътрудничеството. Довиждане.

Те го изпроводиха с поглед.

— Не можем да направим това с Джими! — почти плачеше Пейдж.

Д-р Уолас се изкашля.

— Пейдж…

— Ами ако го преместим от тази стая и го скрием в друга? Сигурно има нещо, за което не сме се сетили. Нещо…

— Това не е молба. Това е заповед — натърти Бенджамин Уолас. Обърна се към Джордж Инглънд. — Искаш ли да…

— Не! — прекъсна го Пейдж. — Аз… аз ще го направя.

— Добре.

— Ако нямате нищо против, бих искала да остана насаме с него.

Джордж Инглънд стисна ръката й.

— Съжалявам, Пейдж.

— Знам.

Тя проследи с очи двамата мъже, докато излязоха от стаята.

Остана сама с безпаметното момче. Погледна респиратора, който поддържаше живота му, и системите, които хранеха тялото му. Толкова лесно бе да изключи респиратора, да угаси един човешки живот. Но той имаше такива чудесни мечти, такива големи надежди.

„Някой ден ще стана лекар. Искам да съм като теб.“

„Знаеш ли, че ще се женя?… Името й е Бетси… Ще си народим половин дузина дечица. Първото момиче ще кръстим Пейдж.“

Имаше толкова много неща, за които да живее.

Пейдж стоеше и го гледаше, а сълзите замъгляваха погледа й.

— Проклет да си! — възкликна. — Ти си примиренец! — Тя вече ридаеше. — Какво стана с мечтите ти? Мислех, че искаш да станеш лекар! Отговори! Чуваш ли ме? Отвори очи! — Реакция нямаше. — Съжалявам — отрони Пейдж. — Толкова съжалявам. — Наведе се да го целуне по бузата и когато бавно се изправи, срещна отворените му очи.

— Джими! Джими!

Той премигна и отново ги затвори. Пейдж стисна ръката му и се усмихна през сълзи:

— Джими, знаеш ли го онзи виц за пациента на системи? Дето помолил доктора да му даде още една банка. Имал бил гостенин за обяд.

Хъни бе по-щастлива, отколкото когато и да било досега. С пациентите я свързваха сърдечни отношения, каквито поддържаха малцина лекари. Наистина бдеше над тях. Работеше в гериатрията, педиатрията и в други отделения и д-р Уолас следеше да й възлагат задачи, които да не я вкарват в беля. Искаше тя да остане в болницата и да бъде на негово разположение.

Хъни завиждаше на сестрите. Те можеха да се грижат за пациентите си, без да трябва да се тревожат за важни медицински решения. „Никога не съм искала да бъда лекарка — мислеше си Хъни. — Само медицинска сестра.“

„В семейство Тафт няма медицински сестри.“

След обяд, когато си тръгнеше от болницата, Хъни отиваше да пазарува в „Бей Къмпани“ и „Стрийтлайт Рекърдс“ и купуваше подаръчета за децата от педиатрията.

— Обичам децата — каза тя на Кет.

— Възнамеряваш ли да имаш голямо семейство?

— Някой ден — отвърна Хъни замислено. — Първо трябва да открия баща им.

Един от любимите пациенти на Хъни в гериатрията бе Даниъл Макгуайър — бодър старец над деветдесет години, който страдаше от болен черен дроб. На младини се бе занимавал с хазарт и обичаше да се обзалага по различни поводи с Хъни.

— Обзалагам се на петдесет цента, че санитарят ще закъснее със закуската ми.

— Басирам се на един долар, че днес следобед ще вали.

— Басирам се десет срещу едно, че „Джайънтс“ ще бият.

Хъни винаги приемаше облозите му.

— Обзалагам се десет срещу едно, че ще се преборя с тази болест — каза той.

— Този път съм на ваша страна — усмихна му се Хъни.

Той я улови за ръката.

— Знам. — Ухили се. — Ако бях с няколко месеца по-млад…

Хъни се разсмя.

— Няма значение. Аз обичам по-възрастни мъже.

Една сутрин в болницата пристигна писмо, адресирано до него. Хъни му го занесе в стаята.

— Ще ми го прочетеш ли, а? — Зрението му беше поотслабнало.

— Разбира се — отвърна Хъни. Тя отвори плика, надзърна в него и извика: — Вие сте спечелили на лотария! Петдесет хиляди долара! Поздравления!

— Какво ще кажеш? — развика се той. — Винаги съм знаел, че някой ден ще спечеля на лотария! Прегърни ме.

Хъни се наведе и го прегърна.

— Знаеш ли, Хъни, аз съм най-големият късметлия на света.

Когато тя дойде да го види следобеда, той беше починал.

Хъни беше в лекарската стая, когато се появи д-р Стивънс.

— Има ли някой тук зодия Дева?