Сидни Шелдън - Лекарки

До него седеше сестра. Тя вдигна очи.

— Добро утро, доктор Тейлър.

— Добро утро. — Пейдж се доближи до леглото на момчето. — Има ли някаква промяна?

— Боя се, че не.

Пейдж провери пулса на Джими.

— Вече минаха няколко седмици — каза сестрата. — Май не е добре, нали?

— Ще дойде на себе си — рече твърдо Пейдж. Обърна се към безпаметното тяло на леглото и повиши глас. — Чуваш ли ме? Ти ще се оправиш! — Никаква реакция. Тя затвори очи и изрече безмълвна молитва. — Сигнализирайте ми по радиозумера, ако настъпи промяна.

— Да, докторе.

„Той няма да умре — помисли Пейдж. — Няма да му дам да умре…“

Джейсън излезе от колата, щом зърна Пейдж.

— Всичко наред ли е?

Нямаше смисъл да го товари със своите проблеми.

— Да — каза Пейдж.

— Хайде днес да се направим на истински туристи — предложи Джейсън. — По закона на щата всички туристически обиколки започват от Рибарския кей.

Пейдж се усмихна.

— Не бива да нарушаваме закона.

Рибарският кей гъмжеше от хора като на панаир. Уличните развлечения вървяха с пълна сила. Имаше мимове, клоуни, танцьори и музиканти. Търговците продаваха от бълващи пара казани варени раци и задушени миди с пресен черен хляб.

— Няма друго такова място в света — каза Джейсън разчувстван.

Пейдж бе трогната от въодушевлението му. Тя вече бе идвала на Рибарския кей, бе посетила повечето туристически забележителности на Сан Франциско, но не искаше да му разваля удоволствието.

— Возила ли си се на фуникулера? — попита я Джейсън.

— Не.

„Поне не от миналата седмица.“

— Значи не си живяла. Хайде, ела.

Отидоха до Пауъл Стрийт и се качиха на фуникулера. Когато вагончето тръгна по стръмния наклон, Джейсън каза:

— Фуникулерът е известен като „прищявката на Халиди“. Построил го е в 1873 година.

— Обзалагам се, че тогава са мислели, че няма да изтрае дълго.

Джейсън се разсмя.

— Точно така. Когато бях в гимназията, в събота и неделя работех като екскурзовод.

— Сигурно си бил добър.

— Най-добрият. Искаш ли да чуеш част от изпълнението ми?

— С удоволствие.

Джейсън подхвана с носов глас на екскурзовод:

— Дами и господа, за ваше сведение най-старата улица в Сан Франциско е Грант Авеню, най-дългата е Мишън Стрийт — около дванадесет километра, най-широката е Ван Нес Авеню със своите тридесет и осем метра и сигурно ще се изненадате, когато научите, че най-тясната улица Де Форест Стрийт е само метър и тридесет сантиметра. Точно така, дами и господа, метър и тридесет сантиметра. Най-стръмната улица, която можем да ви предложим, е Филбърт Стрийт с наклон тридесет и един и половина градуса. — Той погледна Пейдж и се ухили. — Изненадан съм, че все още помня всичко това.

Когато слязоха от фуникулера, Пейдж се усмихна на Джейсън.

— Сега какво следва?

— Ще се возим с файтон.

След десет минути седяха във файтон, запрегнат с коне, който ги откара от Рибарския кей през Жирардели Скуеър до Норт Бийч. По пътя Джейсън й показваше интересните места и Пейдж с почуда установи, че й беше приятно. „Не се оставяй да се увлечеш.“

Качиха се на Койт Тауър, за да погледнат града отгоре. Когато слизаха, Джейсън я попита:

— Гладна ли си?

От чистия въздух Пейдж бе огладняла.

— Да.

— Добре. Ще те заведа в един от най-добрите китайски ресторанти в света, ресторанта на Томи Той.

Пейдж бе чувала в болницата да говорят за него.

Обедът се превърна в същинско угощение. Започнаха с прясно уловени омари с лютив сос и гореща и кисела супа с морски водорасли. После им сервираха пилешко филе с бял грах и американски орехи, телешко филе със сечуански сос и пържен ориз с четири вида подправки. За десерт ядоха прасковен мус. Кухнята беше чудесна.

— Идваш ли често тук? — попита Пейдж.

— Когато мога.

У Джейсън имаше нещо момчешко, което силно я привличаше.

— Кажи ми — обърна се към него тя, — винаги ли си искал да бъдеш архитект?

— Нямах избор — ухили се Джейсън. — Първите ми играчки бяха строителни кубчета. Вълнуващо е да мечтаеш за нещо и после да видиш как мечтата се превръща в бетон, тухли и камък и се извисява в небето, за да стане част от града, в който живееш.

„Ще ти построя Тадж Махал. Не е важно колко време ще ми отнеме!“

— Аз съм от онези щастливци, Пейдж, които прекарват живота си в правене на онова, което обичат. Кой беше казал: „Повечето хора живеят в тихо отчаяние“?

„Като моите пациенти“, помисли си Пейдж.

— Няма друго нещо, което бих искал да върша, или друго място, където да живея. Това е приказен град. — Гласът му бе изпълнен с възбуда. — В Сан Франциско има всичко за всички. Никога не се изморявам от него.