Сидни Шелдън - Лекарки

Залитайки, отиде в банята и си наплиска лицето със студена вода. Погледна се в огледалото и си помисли: „Господи! Изглеждам като майка си. Не. Майка ми никога не е изглеждала толкова зле.“

След десет минути шофираше към болницата. Все още бе полузаспала, когато взе асансьора до четвъртия етаж. Влезе в съблекалнята и се преоблече, после се изми и се отправи към операционната.

Имаше три медицински сестри и стажант-лекар, който асистираше на д-р Баркър.

Той вдигна поглед и се разкрещя:

— За Бога, идвате ми с болнична престилка! Никой ли не ви е съобщил, че трябва да носите хирургически костюм в операционната?

Пейдж стоеше зашеметена, изведнъж абсолютно будна, с блеснали очи.

— Слушайте какво ще ви кажа — започна тя вбесена. — Току-що се освободих от дежурство. Дойдох, за да ви услужа. Не…

— Не спорете с мен — натърти д-р Баркър. — Елате тук и хванете този ретрактор.

Пейдж се приближи до операционната маса. Пациентът не беше от нейните. Беше непознат. „Баркър няма причина да ме вика. Опитва се да ме накара да напусна болницата. Проклета да съм, ако го направя!“ Тя го погледна злобно, взе ретрактора и се залови за работа.

Беше операция по спешност за байпас на коронарната артерия. Кожата вече бе разрязана в средата на гърдите до гръдната кост, която пък бе разрязана с електрически трион. Сърцето и основните органи на кръвообращението бяха разкрити.

Пейдж вкара металния ретрактор между разрязаните части на костта, разтваряйки двата края. Наблюдаваше как д-р Баркър сръчно отвори перикардната торбичка и откри сърцето.

Той посочи коронарните артерии.

— Тук е проблемът. Сега ще присаждаме.

Вече бе извадил дълго парче вена от единия крак. Приши част от него към главната артерия, която излизаше от сърцето. Другия край заши за една от коронарните артерии зад мястото на блока и кръвта тръгна по присадената вена, заобикаляйки блока.

Пейдж не можеше да не признае майсторската му работа. „Да не беше само такова копеле!“

Операцията продължи три часа. Накрая Пейдж вече почти губеше съзнание. Когато затвориха разреза, д-р Баркър се обърна към персонала и каза:

— Искам да благодаря на всички ви. — Не гледаше към Пейдж.

Залитайки, тя излезе от операционната, без да пророни дума, и се качи в кабинета на д-р Бенджамин Уолас. Уолас тъкмо влизаше.

— Изглеждаш изтощена — рече той. — Трябва да си починеш малко.

Пейдж пое дълбоко въздух, за да овладее гнева си.

— Искам да ме преместите в друг хирургичен екип.

Уолас я погледна внимателно.

— Ти си прикрепена към доктор Баркър, нали?

— Точно така.

— Какъв е проблемът?

— Попитайте него. Мрази ме. С удоволствие ще се отърве от мен. Все ми е едно с кого другиго ще работя.

— Ще поговоря с него.

— Благодаря ви.

Пейдж се обърна и излезе от кабинета. „По-добре да ме махнат от екипа му. Ако го видя още веднъж, ще го убия.“

Тя се прибра вкъщи и спа дванадесет часа. Събуди се с чувството, че се е случило нещо чудесно, после си спомни. „Вече няма да се налага да се срещам със Звяра!“ Шофира до болницата, подсвирквайки си.

Докато вървеше по коридора, към нея се приближи един санитар.

— Доктор Тейлър…

— Да?

— Доктор Уолас помоли да се отбиете в кабинета му.

— Благодаря — отговори Пейдж.

Почуди се с кой ли хирург ще работи. „Който и да е, все ще е по-поносимо“, помисли си тя. Влезе в кабинета на д-р Уолас.

— Е, днес изглеждаш много по-добре, Пейдж.

— Благодаря. И се чувствам по-добре.

Наистина беше така. Чувстваше се чудесно, изпълнена с огромно облекчение.

— Говорих с доктор Баркър.

Пейдж се усмихна.

— Благодаря ви. Наистина оценявам желанието да ми помогнете.

— Той не желае да те освободи.

Усмивката на Пейдж угасна. „Какво?“

— Каза, че си прикрепена към неговия екип и там ще останеш.

Тя не вярваше на ушите си.

— Но защо? — Знаеше защо. Това садистично копеле имаше нужда от жертва, от някого, когото да унижава. — Няма да остана.

Д-р Уолас я погледна печално.

— Боя се, че нямаш избор. Освен ако не желаеш да напуснеш болницата. Помисли си все пак.

Пейдж нямаше какво да мисли.

— Не. — Нямаше да разреши Баркър да я принуди да напусне. Точно това беше планът му. — Не — повтори бавно. — Ще остана.

— Добре. Значи всичко е уредено.

„Съвсем не — помисли си Пейдж. — Ще намеря начин да си го върна.“

В лекарската съблекалня Кен Малори се готвеше за визитация. Влязоха д-р Грънди и още трима лекари.