Сидни Шелдън - Лекарки

— Ами аз… аз…

— Бяхме на вечеря — намеси се Кет.

Малори бе обзет от мрачен гняв. Помъчи се да се овладее. Обърна се към Кет.

— Трябва да вървя. Късно е, а утре имам тежък ден.

— О, съжалявам, че си тръгваш. — Погледът й преливаше от обещания.

— Какво ще кажеш за утре вечер? — попита Малори.

— Много бих искала.

— Чудесно!

— Ама няма да мога.

— Тогава в петък?

Кет сбърчи вежди.

— О, Божичко. Боя се, че в петък е съвсем невъзможно.

Малори изпадна в отчаяние.

— В събота?

— Прекрасно — усмихна се Кет.

Той кимна с облекчение.

— Добре. Нека бъде събота.

Обърна се към Пейдж и Хъни.

— Лека нощ.

— Лека нощ.

Кет изпрати Малори до вратата.

— Приятни сънища — пожела му тихо. — Ще сънувам теб.

Той стисна ръката й.

— Вярвам, че сънищата ще се превърнат в действителност. Ще си наваксаме за тази вечер.

— Нямам търпение.

През нощта в леглото Кет си мислеше за Малори. Мразеше го. За нейна изненада обаче вечерта й беше приятна. Бе сигурна, че и на Малори му е било приятно, въпреки че играеше игра. „Да можеше само да е истина — каза си Кет, — а не игра.“ Нямаше представа колко опасна бе тази игра.

„Може би е от времето“, помисли си Пейдж. Навън бе студено и мрачно, валеше сив монотонен дъжд, който потискаше. Денят й започна в шест сутринта и непрекъснато възникваха проблеми. Болницата беше пълна с МОП-ове, които се оплакваха всички едновременно. Сестрите бяха груби и небрежни. Вземаха кръв не на онези пациенти, на които трябваше, губеха спешно необходимите рентгенови снимки и се зъбеха на болните. Освен това не достигаше персонал заради грипната епидемия. Беше един точно такъв ден.

Единственият светъл лъч бе телефонното обаждане на Джейсън Къртис.

— Здрасти — каза той бодро. — Реших да проверя как се чувстват пациентите ни.

— Оцеляват.

— Някакви шансове да обядваме заедно?

Пейдж се разсмя.

— Какво е това обяд? Ако имам късмет, ще успея да изгълтам някой изсъхнал сандвич към четири следобед. Тук е направо лудница.

— Тогава няма да те задържам. Може ли да позвъня пак?

— Добре.

„В това няма нищо лошо.“

— Довиждане.

Пейдж работи до полунощ без миг почивка и когато най-сетне я смениха, не можеше да се движи от умора. Мина й през ума да остане в болницата и да легне в дежурната стая, но мисълта за топлото, уютно легло у дома бе твърде съблазнителна. Тя се преоблече и се запрепъва към асансьора.

Към нея се приближи д-р Питърсън.

— Господи! — възкликна той. — Къде е онова куче, което те е влачило?

Пейдж се усмихна изморено.

— Толкова ли зле изглеждам?

— Още по-зле. Отиваш ли си?

Тя кимна.

— Имаш късмет. Аз сега започвам.

Асансьорът пристигна. Пейдж стоеше пред него полузаспала.

Питърсън каза тихо:

— Пейдж?

Тя се отърси.

— Да?

— Ще можеш ли да шофираш до вас?

— Разбира се — промърмори. — И когато пристигна, ще спя двадесет и четири часа подред.

Тя излезе на паркинга и се качи в колата си. Седеше направо изсмукана, твърде уморена, за да запали. „Не трябва да заспивам тук. Ще спя у дома.“

Най-сетне подкара. Не съзнаваше колко зле шофира, докато един шофьор не й изкрещя: „Хей, махай се от пътя, пияна фльорца такава!“

Насили се да се съсредоточи. „Не бива да заспивам… Не бива да заспивам.“ Включи рязко радиото и го наду докрай. Когато стигна до блока, дълго седя в колата, докато събере достатъчно сили да се качи горе.

Кет и Хъни спяха. Пейдж погледна часовника. „Един часът сутринта.“ Влезе, залитайки, в стаята си и започна да се съблича, но усилието бе твърде голямо. Стовари се с дрехите върху леглото и на секундата заспа дълбоко.

Събуди се от резкия звън на телефона, който достигаше до нея като че ли от някаква далечна планета. Пейдж се съпротивляваше да отвори очи, но звънът като с игла пробождаше мозъка й. Седна замаяна и посегна към слушалката.

— Ало?

— Доктор Тейлър?

— Да — дрезгаво измърмори тя.

— Доктор Баркър иска да му асистирате в Четвърта операционна зала, веднага.

Пейдж се прокашля.

— Трябва да има някаква грешка — смънка. — Аз току-що се върнах от дежурство.

— В Четвърта операционна. Той ви чака. — Връзката прекъсна.

Пейдж седна, изтръпнала, на края на леглото, със замъглено съзнание от съня. Погледна часовника на нощното шкафче. Четири и петнадесет. Защо я викаше д-р Баркър посред нощ? Имаше само един отговор. Беше се случило нещо с някой от нейните пациенти.