Сидни Шелдън - Лекарки

— Заповядай.

— Благодаря ти, миличък.

Тя отпи две глътки. Малори й взе чашата и я сложи на масата. Прегърна Кет и я притисна до себе си. Тя усети, че той е възбуден.

— Сега — каза Кен тихо — нека впишем това в историята.

— О, да! — възкликна Кет. — Да!

Тя го поведе към спалнята.

„Направих го! — ликуваше вътрешно Малори. — Направих го! Ето, рухват стените на Ерихон!“ Той се обърна към Кет.

— Съблечи се, бебчо.

— Първо ти, миличък. Искам да те гледам, докато се събличаш. Това ме възбужда.

— Така ли? Добре.

Под погледа й Малори бавно си свали дрехите. Първо сакото, после ризата и вратовръзката, обувките и чорапите и накрая панталоните. Имаше стегната фигура на атлет.

— Възбужда ли те това, бебчо?

— О, да. Сега си свали шортите.

Малори остави шортите му бавно да паднат на пода. Имаше силна ерекция.

— Колко е красиво — възкликна Кет.

— Сега е твой ред.

— Добре.

И в този миг радиозумерът на Кет запиука.

Малори се стресна.

— Какво, по дяволите…

— Викат ме — каза Кет. — Мога ли да използвам телефона ти?

— Сега ли!

— Да. Сигурно е нещо спешно.

— Точно сега ли! Не може ли да почака?

— Скъпи, знаеш правилата.

— Но…

Пред очите на Малори Кет отиде до телефона и набра някакъв номер.

— Обажда се доктор Хънтър. — Послуша какво й говореха. — Така ли? Разбира се. Идвам веднага.

Малори я зяпаше като ударен с мокър парцал.

— Какво има?

— Трябва да отида в болницата, ангел мой.

— Сега ли!

— Да. Един от пациентите ми умира.

— Не може ли да почака, докато…

— Съжалявам. Ще го направим друга вечер.

Кен Малори стоеше гол, както го е майка родила, и гледаше как Кет излиза от апартамента. Когато вратата се затвори подире й, той взе чашата й и я запрати в стената.

„Кучка… кучка… кучка…“

Когато Кет се прибра у дома, Пейдж и Хъни я чакаха нетърпеливо.

— Как мина? — попита Пейдж. — Навреме ли се обадих?

Кет се ухили.

— Ама съвсем навреме.

Тя заописва вечерта. Когато стигна до това как Малори стърчеше гол насред спалнята с ерекцията си, смяха се до сълзи.

Кет се изкушаваше да им каже колко приятен всъщност й беше Кен Малори, но се почувства глупаво. В крайна сметка той се срещаше с нея само за да спечели баса.

Пейдж някак си усети какво чувства Кет.

— Внимавай с него, миличка.

Кет се усмихна.

— Не се тревожи. Но трябва да призная, че ако не знаех за баса… Осичка е, ала отровата му е сладка.

— Кога ще се видите отново? — попита Хъни.

— Ще му дам седмица, да поизстине.

Пейдж я гледаше внимателно.

— Той или ти?

Черната лимузина на Динето чакаше Кет пред болницата. Този път Шадоу беше сам. На Кет й се искаше и Райно да е тук. Имаше нещо в Шадоу, което я вцепеняваше. Той никога не се усмихваше и рядко говореше, но излъчваше заплаха.

— Качвай се — изрече безцеремонно, когато Кет се приближи до колата.

— Виж какво — отвърна тя възмутено, — кажи на мистър Динето, че не може да ми нарежда. Аз не работя за него. Само защото веднъж му направих услуга…

— Качвай се. Ще му го кажеш сама.

Кет се поколеба. Нямаше да е трудно да отмине и да не се замесва повече, но как щеше да се отрази това на Майк?

Тя се качи в колата.

Този път жертвата бе шибана жестоко с верига. Лу Динето беше при него.

Кет само хвърли един поглед на пациента и отсече:

— Трябва веднага да го закарате в болница.

— Кет — отвърна й Динето — ще се наложи да го лекуваш тук.

— Защо? — настоя тя.

Но знаеше отговора и той я ужасяваше.

Беше един от онези хубави дни в Сан Франциско, когато във въздуха витае някаква магия. Нощният вятър беше измел дъждовните облаци и бе донесъл ведро и слънчево неделно утро.

Джейсън се беше разбрал с Пейдж да дойде да я вземе от тях. Когато пристигна, Пейдж остана изненадана колко самата тя се зарадва, че го вижда.

— Добро утро — каза Джейсън. — Изглеждаш прекрасно.

— Благодаря ти.

— Какво би искала да правиш днес?

— Твой ред е — усмихна се Пейдж. — Ти водиш, аз те следвам.

— Справедливо.

— Ако нямаш нищо против — продължи тя, — бих желала да спрем за малко в болницата.

— Мислех, че днес почиваш.

— Да, но има един пациент, за когото се тревожа.

— Няма проблеми. — И Джейсън я закара до болницата.

— Няма да се бавя — обеща Пейдж, излизайки от колата.

— Ще те чакам тук.

Пейдж се качи на третия етаж и влезе в стаята на Джими Форд. Той продължаваше да бъде в кома, на куп системи, които го хранеха интравенозно.