Сидни Шелдън - Лекарки

Звънна телефонът. Беше Джейсън.

— Получи ли си къщата? — попита.

— Прекрасна е! — отвърна Пейдж. — Много ти благодаря.

— Бих искал да ти построя истинска. Попълни ли си квадратче?

— Не.

— Аз съм търпелив. Свободна ли си тази вечер?

— Да, но трябва да те предупредя, ще оперирам цял ден и довечера ще съм изтощена.

— Няма да закъсняваме. Между другото, ще вечеряме в дома на родителите ми.

Пейдж се поколеба за миг.

— О?

— Разказах им за теб.

— Чудесно — отговори тя.

Нещата се развиваха твърде бързо. Това я изнервяше.

Когато остави слушалката, Пейдж си помисли: „Наистина не трябваше да приемам. Ще съм толкова изморена, че направо ще заспя.“ Изкушаваше се да телефонира на Джейсън и да отмени срещата. „Вече е твърде късно. Ще си тръгна рано.“

Докато се приготвяше, Кет й каза:

— Изглеждаш изтощена.

— Капнала съм.

— Защо излизаш тогава? Би трябвало да си легнеш. Или приказките са излишни?

— Поне тази вечер.

— Пак ли Джейсън?

— Да. Ще се запозная с родителите му.

— Аха — рече Кет и поклати глава.

— Съвсем не е това — отвърна Пейдж.

„Наистина не е.“

Майката и бащата на Джейсън живееха в очарователна стара къща в Пасифик Хайтс. Бащата на Джейсън бе мъж с аристократично излъчване, над седемдесетте. Майка му бе приветлива земна жена. Пейдж веднага се почувства като у дома си.

— Джейсън толкова много ни е разправял за вас — усмихна й се мисис Къртис. — Не ни каза обаче колко сте красива.

— Благодаря ви.

Влязоха в библиотеката, пълна с миниатюрни модели на сгради, проектирани от Джейсън и баща му.

— Трябва да знаете, че Джейсън, прадядо му и аз сме оформили в общи линии голяма част от силуета на Сан Франциско — каза бащата на Джейсън. — Синът ми е гениален.

— И аз все това й разправям на Пейдж — обади се Джейсън.

Пейдж се разсмя.

— Вярвам. — Очите й натежаваха и тя се насилваше да не заспи.

Джейсън я погледна загрижено.

— Хайде да вечеряме — предложи той.

Влязоха в голяма трапезария. Беше облицована с дъбова ламперия и обзаведена с красиви стари мебели, по стените висяха портрети. Една прислужница започна да сервира.

— Този портрет там е на прадядото на Джейсън. Всички проектирани от него здания бяха разрушени от земетресението в 1906 година. А бяха безценни. Ще ви покажа някои техни снимки след вечеря, ако вие… — Бащата на Джейсън млъкна.

Пейдж бе отпуснала глава на масата и спеше дълбоко.

— Радвам се, че не сервирах супа — рече мисис Къртис.

Кен Малори имаше проблем. След като из болницата се разчу за облога във връзка с Кет, сумата бързо нарасна на десет хиляди долара. Малори бе толкова сигурен в успеха си, че заложи много повече, отколкото можеше да си позволи.

„Ако се проваля, страхотно ще загазя. Но аз няма да допусна това. Време е майсторът да се залавя за работа.“

Кет обядваше в кафенето с Пейдж и Хъни, когато Малори се приближи към масата им.

— Имате ли нещо против да седна при вас, докторки? „Не госпожи, не момичета. Докторки. Този е от чувствителните“, помисли си цинично Кет.

— Съвсем не. Сядай — рече Кет.

Пейдж и Хъни се спогледаха.

— Е, аз трябва да тръгвам — засуети се Пейдж.

— И аз. Ще се видим по-късно.

Малори изгледа отдалечаващите се момичета.

— Имаше ли много работа сутринта? — попита той.

И прозвуча така, като че ли наистина го беше грижа.

— Кога ли няма? — усмихна се Кет топло и обещаващо. Малори бе планирал старателно стратегията си. „Ще я накарам да мисли, че се интересувам от нея като от личност, а не само като от жена. Те мразят да бъдат обект на сексуални попълзновения. Ще говорим на медицински теми. Бавничко и полека. Имам цял месец, докато я вкарам между чаршафите.“

— Чу ли за аутопсията на мисис Търнбол? — започна Малори. — Намериха в стомаха й бутилка от кока-кола. Представяш ли си как?…

Кет се наведе напред.

— Зает ли си в събота вечер, Кен?

Въпросът свари Малори абсолютно неподготвен.

— Какво?

— Мислех си, че може би ще ти е приятно да ме изведеш на вечеря.

Той усети, че едва ли не се изчервява. „Божичко! Все едно да ловиш риба в аквариум! Тая тук не е лесбийка. Момчетата си приказват, защото не могат да й свалят гащите. Е, аз ще ги сваля. Тя направо плаче за това!“ Малори се опита да се сети с кого имаше среща в събота. „Сали, онова сестриче от операционната. Може да почака.“

— Нищо важно — отвърна той. — С удоволствие ще те заведа на вечеря.

Кет сложи ръка върху неговата.