Сидни Шелдън - Лекарки

Хъни вдигна телефонната слушалка.

— Доктор Тафт е на телефона.

— Обажда се Джейсън Къртис. Доктор Тейлър там ли е?

— Не, няма я. Дежурна е в болницата.

— О, жалко.

Хъни усети разочарованието в гласа му.

— Ако е нещо спешно, аз…

— Не, не.

— Мога да й кажа да ви се обади.

— Това би било чудесно. — Джейсън й продиктува телефонния си номер.

— Ще й предам.

— Благодаря ви.

— Търси те Джейсън Къртис — каза Хъни, когато Пейдж се върна от работа. — Звучеше много приятно. Ето номера му.

— Изгори го.

— Няма ли да му се обадиш?

— Не. Никога.

— Все още си влюбена в Алфред, нали?

— Разбира се, че не.

И това бе единственото, което Хъни успя да изкопчи от нея.

Джейсън изчака два дни, преди да позвъни отново. Този път вдигна Пейдж.

— Доктор Тейлър е на телефона.

— Здравейте! — зарадва се Джейсън. — Обажда се доктор Къртис.

— Доктор ли?…

— Може би не се сещате за мен — рече Джейсън непринудено. — Бях с вас на визитация преди няколко дни и ви поканих на вечеря. Вие казахте…

— Казах, че съм заета. И все още съм. Довиждане, мистър Къртис.

Тя тресна слушалката.

— Какво има? — попита Хъни.

— Нищо.

В шест часа на другата сутрин, когато стажант-лекарите се бяха събрали около Пейдж за сутрешната визитация, пристигна Джейсън Къртис. Беше облечен с бяла престилка.

— Надявам се, че не съм закъснял — каза той бодро. — Трябваше да си взема бяла престилка. Зная колко се разстройвате, когато съм без нея.

Пейдж си пое дълбоко и сърдито въздух.

— Елате с мен — рече тя. И вкара Джейсън в празната лекарска съблекалня. — Какво правите тук?

— Да ви кажа честно, тревожа се за някои от пациентите, които прегледахме онзи ден. — Тонът му беше искрен. — Дойдох да видя дали всички са добре.

Този човек я вбесяваше.

— Защо не строите нещо?

Джейсън я погледна и каза тихо:

— Опитвам се. — И извади от джоба си куп билети. — Вижте, не познавам вкусовете ви, затова купих билети за мача на „Джайънтс“ тази вечер, за театър, опера и концерт. Изберете си. Не мога да ги върна.

Този човек я влудяваше.

— Винаги ли си пилеете така парите?

— Само когато съм влюбен — отвърна Джейсън.

— Чакайте малко…

Той й протегна билетите.

— Изберете си.

Пейдж се пресегна и ги взе всичките.

— Благодаря ви — каза мило. — Ще ги дам на приходящите си пациенти. Повечето от тях нямат възможност да идат на театър или опера.

Той се усмихна.

— Страхотно! Надявам се, че ще им хареса. Ще вечеряте ли с мен?

— Не.

— Все трябва да хапнете някъде. Няма ли да промените решението си?

Пейдж изпитваше леко чувство на вина заради билетите.

— Боя се, че няма да бъда много приятна компания. Снощи бях дежурна и…

— Ще се приберем рано. Честна скаутска.

Тя въздъхна.

— Добре, но…

— Чудесно! Откъде да ви взема?

— Ще свърша в седем.

— Тогава ще ви взема оттук. — Той се прозина. — Сега се връщам вкъщи, обратно в леглото. Какъв нечовешки час за ставане. Защо го правите?

Пейдж го проследи с поглед, не се удържа и се усмихна.

В седем часа вечерта, когато Джейсън пристигна в болницата, сестрата на отделението му каза:

— Мисля, че ще намерите доктор Тейлър в дежурната стая.

— Благодаря.

Джейсън се отправи към дежурната. Вратата беше затворена. Той почука. Никой не отговори. Отново почука, после отвори и надникна вътре. Пейдж лежеше на кушетката, потънала в дълбок сън. Джейсън се приближи и остана дълго да я гледа.

„Ще се оженя за теб, мадам“, помисли си той.

Измъкна се на пръсти и тихичко затвори вратата подире си.

На другата сутрин Джейсън имаше съвещание, когато влезе секретарката му с малък букет цветя. На придружаващата картичка пишеше: „Съжалявам. ПВМ.“ Джейсън се разсмя. Позвъни на Пейдж в болницата.

— Обажда се вашият кавалер.

— Наистина съжалявам за снощи — каза Пейдж. — Чувствам се много неудобно.

— Недейте. Но имам въпрос.

— Да?

— Какво означава ПВМ? „Почивай в мир“ или „Прекарай вечерта монотонно“?

Пейдж прихна.

— Изборът е ваш.

— Изборът ми е тази вечер да хапнем някъде заедно. Можем ли да направим още един опит?

Тя се поколеба. „Не искам да се обвързвам. Все още си влюбена в Алфред, нали?“

— Ало, чувате ли ме?

— Да. — „От една вечеря нищо няма да ми стане“, реши Пейдж. — Да. Можем.

— Чудесно.

Докато Пейдж се обличаше за вечерята, Кет каза:

— Изглежда, имаш сериозен ухажор. Кой е той?

— Доктор-архитект — отвърна Пейдж.