Сидни Шелдън - Лекарки

Пейдж прекара следващите два часа, уверявайки се, че прави всичко възможно за Джими Форд. Рентгеновата снимка показа счупен череп, мозъчна контузия, счупена раменна кост и многобройни наранявания. Но всичко трябваше да почака, докато той се стабилизира.

В три и половина Пейдж реши, че за момента не може да предприеме нищо повече. Дишането му се беше подобрило и пулсът му беше по-силен. Тя погледна безпаметното тяло. „Ще имаме половин дузина дечица. Първото момиченце ще кръстим Пейдж. Надявам се, че нямаш нищо против.“

— Извикайте ме, ако настъпят промени — каза тя.

— Не се притеснявайте, докторе — отвърна една от сестрите. — Ще се грижим добре за него.

Пейдж тръгна обратно към дежурната стая. Беше изтощена, но се тревожеше твърде много за Джими, за да заспи.

Телефонът отново иззвъня. Едвам й стигнаха силите да вдигне слушалката.

— Ало.

— Докторе, елате на третия етаж. Веднага. Мисля, че един от пациентите на доктор Баркър има сърдечен пристъп.

— Идвам — отвърна Пейдж.

„Един от пациентите на доктор Баркър.“ Тя си пое дълбоко въздух, стана, залитайки, наплиска лицето си със студена вода и забърза към третия етаж.

Пред стаята чакаше медицинска сестра.

— Става дума за мисис Хиърнс. Като че ли отново има сърдечен пристъп.

Пейдж влезе в стаята.

Мисис Хиърнс бе над петдесетте. Лицето й все още пазеше остатъци от някогашна хубост, но тялото й бе дебело и подпухнало. Тя се държеше за гърдите и стенеше.

— Умирам — повтаряше. — Умирам. Не мога да дишам.

— Всичко ще се оправи — увери я кротко Пейдж. Обърна се към сестрата. — Направихте ли електрокардиограма?

— Тя не ми дава да се докосна до нея. Казва, че е твърде нервна.

— Трябва да направим електрокардиограма — рече Пейдж на пациентката.

— Не! Не искам да умирам. Моля ви, не ме оставяйте да умирам…

Пейдж погледна сестрата.

— Извикайте доктор Баркър. Помолете го да дойде веднага.

Сестрата излезе забързано.

Пейдж притисна слушалката към гърдите на мисис Хиърнс. Ударите на сърцето й се сториха нормални, но не можеше да си позволи да рискува.

— Доктор Баркър ще бъде тук след няколко минути — каза тя на мисис Хиърнс. — Опитайте да се отпуснете.

— Никога не съм се чувствала толкова зле. Толкова ми е тежко на гърдите. Моля ви, не ме оставяйте.

— Няма да ви оставя — обеща й Пейдж.

Докато чакаше д-р Баркър, Пейдж телефонира в интензивното. Състоянието на Джими Форд не се бе променило. Все още беше в кома.

След тридесет минути пристигна д-р Баркър. Очевидно се бе облякъл набързо.

— Какво става? — попита той.

— Мисля, че мисис Хиърнс има втори сърдечен пристъп.

Д-р Баркър застана до леглото.

— Направихте ли електрокардиограма?

— Тя не ни дава.

— Пулс?

— Нормален. Няма треска.

Д-р Баркър постави слушалката на гърба на мисис Хиърнс.

— Поемете дълбоко въздух.

Тя се подчини.

— Отново.

Мисис Хиърнс шумно се оригна.

— Извинете ме — усмихна се тя. — О! Сега е по-добре.

Той я погледна внимателно.

— Какво вечеряхте, мисис Хиърнс?

— Хамбургер.

— Само хамбургер ли? Един?

— Два.

— Нещо друго?

— Ами нали знаете… лук и пържени картофи.

— А за пиене?

— Млечношоколадов шейк.

Д-р Баркър прибра слушалките.

— Сърцето ви е наред. Апетитът ви би трябвало да ви тревожи. — Той се обърна към Пейдж. — Имаме случай на киселини в стомаха. Бих искал да поговорим навън, докторе.

Когато излязоха в коридора, Баркър се развика.

— Какво, по дяволите, ви учат в медицинския институт? Не можете ли да различите киселини в стомаха от сърдечен пристъп?

— Помислих…

— Проблемът е, че не сте помислили изобщо! Ако ме събудите още веднъж посред нощ заради киселини в стомаха, място няма да си намерите. Разбрахте ли ме?

Пейдж стоеше сковано, с мрачно лице.

— Дайте й антиацид, докторе — каза саркастично Лорънс Баркър, — и ще видите как всичко ще й мине. Ще се видим в шест часа на визитация.

Пейдж го проводи с поглед, докато той ядосано се отдалечаваше.

Когато, препъвайки се, се върна на кушетката в дежурната стая, тя си помисли: „Ще убия Лорънс Баркър. Ще го направя бавно. Ще му е много зле. Ще има дузина тръби в тялото. Ще ме моли да го избавя от мъките му, но аз няма да го сторя. Ще го оставя да страда и когато се почувства по-добре… тогава ще го убия!“

Пейдж бе на сутрешна визитация със Звяра, както тайничко наричаше д-р Баркър. Беше му асистирала в три сърдечногръдни операции и въпреки неприязънта си към него не можеше да не се възхищава на невероятното му майсторство. Гледаше със страхопочитание как той отваряше пациента, сръчно сменяше сърцето му с донорско и го зашиваше. Операцията траеше по-малко от пет часа.