Сидни Шелдън - Лекарки

— Защо? Това не ме притеснява. Вече не. Ще намеря друга жена. — Том се ухили. — И ще имам друго дете. Ще видиш.

Целият разговор бе някак си нереален. Вечерта Пейдж сподели с Кет:

— Тревожа се за Том Чан. Разговаряла ли си с него наскоро?

— Да.

— Струва ли ти се нормален?

— Нито един мъж не ми се струва нормален — отвърна Кет.

Пейдж бе все така угрижена.

— Хайде да го поканим утре на вечеря.

— Добре.

На другата сутрин, когато Пейдж пристигна в болницата, я посрещнаха с новината, че един портиер намерил тялото на Том Чан в някакъв склад в мазето. Мъртъв вследствие на свръхдоза приспивателно.

Пейдж едва не изпадна в истерия.

— Можех да го спася — плачеше тя. — Той през цялото време викаше за помощ, а аз не го чувах.

Кет отвърна твърдо:

— Нямаше начин да му помогнеш, Пейдж. Ти не беше нито проблемът, нито решението му. Той не искаше да живее без жена си и детето си. Всичко е толкова просто. Пейдж избърса сълзите си.

— Проклето място! — каза. — Ако не беше цялото това напрежение и работното време, жена му никога нямаше да го напусне.

— Но го напусна — рече Кет тихо. — Всичко свърши.

Пейдж никога не беше ходила на китайско погребение. Спектакълът беше невероятен. Започна в дома на покойника на Грийн Стрийт в Китайския квартал рано сутринта, където отвън се събра тълпа. Образува се процесия, с голям оркестър от духови инструменти, а начело на колоната опечалените носеха огромна снимка на Том Чан.

Процесията тръгна под гръмките звуци на оркестъра и се заизвива по улиците на Сан Франциско, с катафалката най-отзад. Повечето опечалени вървяха пеш, само по-възрастните бяха в коли.

На Пейдж й се струваше, че процесията обикаля града безцелно. Беше озадачена.

— Къде отиват? — попита тя едного до себе си.

Той се поклони леко и отвърна:

— Наш обичай е да прекараме мъртвеца покрай някои от местата, които са имали значение за него… ресторанти, в които се е хранел, магазини, в които е пазарувал, места, които е посещавал…

— Разбирам.

Шествието спря пред окръжна болница „Ембаркадеро“.

Човекът до Пейдж се обърна към нея и й каза:

— Тук работеше Том. Тук намери щастието си.

„Не е вярно — помисли си Пейдж. — Тук изгуби щастието си.“

Една сутрин, докато вървеше по Маркет Стрийт, Пейдж видя Алфред Търнър. Сърцето й заблъска лудо.

Не беше успяла да го забрави. Той тръгна да пресича улицата, но докато Пейдж стигне до ъгъла, светна червено. Тя обаче не обърна внимание на светофара и изтича на платното, без да чува клаксоните на колите и ядните викове на шофьорите.

Пейдж бързаше да го настигне. Хвана го за ръкава.

— Алфред…

Човекът се обърна.

— Моля?

Беше съвсем непознат.

Сега, когато Пейдж и Кет караха четвъртата година от лекарския си стаж, те оперираха редовно.

Кет работеше в неврохирургията и не спираше да се чуди на стотиците милиарди чудесни сложни компютри, наречени неврони, които обитаваха черепа. Работата беше вълнуваща.

Кет изпитваше невероятно уважение към повечето от колегите си. Те бяха блестящи, умели хирурзи. Имаше и неколцина, които й усложняваха живота. Опитваха се да я ухажват и колкото по-упорито Кет им отказваше, толкова повече ги амбицираше.

Веднъж чу един лекар да мърмори:

— Ето я, иде онази с железните гащи.

Една сутрин тя асистираше на д-р Киблър при мозъчна операция. Бе направен малък разрез в мозъчната кора и д-р Киблър вкара гумена канюла в левия страничен вентрикул — кухината в центъра на лявата половина на мозъка, докато Кет държеше разреза отворен с помощта на малък раноразширител. Беше се съсредоточила изцяло върху онова, което ставаше пред нея.

Д-р Киблър я погледна, докато работеше, и каза:

— Чувала ли си онзи виц за пияницата, който се доклатушкал до един бар и рекъл: „Бързо дай да пийна едно!“ — „Знаеш, че не мога — отвърнал барманът. — Ти вече си пиян.“

Борчето се врязваше все по-надълбоко.

— „Ако не ми дадеш едно питие, ще се самоубия.“

През канюлата от вентрикула потече гръбначномозъчна течност.

— „Ето какво ти предлагам — отвърнал барманът. — Ако ми изпълниш три желания, ще ти дам една бутилка.“

Доктор Киблър продължаваше да разказва, докато във вентрикула инжектираха петнадесет милиметра въздух и направиха рентгенови снимки анфас и профил.

— „Първо, виждаш ли го онзи футболист, който седи в ъгъла? Не съм в състояние да го помръдна оттук. Изхвърли го. Второ, имам домашен крокодил с болен зъб. Толкова е зъл, че не мога да се доближа до него. И трето, една лекарка от Министерството на здравеопазването иска да затвори бара. Изчукай я и ще ти дам бутилката.“