Сидни Шелдън - Лекарки

„Добре, че се махнах — помисли си Бауман. — В Сан Франциско има много по-голям пазар.“

Наближи аптечния пункт. Отвън стоеше Брус Андерсън. Бауман му кимна.

— Здрасти, Брус.

— Добър ден, доктор Бауман.

След пет минути, когато Бауман излизаше, Андерсън каза:

— Извинете ме. Ще трябва да ви претърся.

Хари Бауман го зяпна.

— Да ме претърсиш ли? Какво говориш, Брус?

— Съжалявам, докторе. Наредиха ни да претърсваме всички, които минават през аптечния пункт — излъга Андерсън.

Бауман бе възмутен.

— За пръв път чувам подобно нещо. Абсолютно отказвам!

— Тогава ще се наложи да ви помоля да дойдете с мен в кабинета на доктор Уолас.

— Чудесно! Той ще побеснее, когато научи за това.

Бауман влетя в кабинета на Уолас.

— Какво става, Бен? Този човек искаше да ме претърси, за Бога!

— А ти не му позволи, така ли?

— Разбира се.

— Добре. — Уолас посегна към телефона. — Ако предпочиташ, ще се обърна към полицията на Сан Франциско да се заеме с това. — И започна да набира.

Бауман се паникьоса.

— Чакай малко! Не е необходимо. — Лицето му изведнъж се разведри. — О, сещам се за какво е цялата работа! — Бръкна в джоба си и извади шишенце фентанил. — Взех го за една операция и…

— Изпразни си джобовете — каза Уолас тихо.

По лицето на Бауман премина израз на отчаяние.

— Няма причина да…

— Изпразни си джобовете.

Два часа по-късно градският отдел на Агенцията за борба против наркотиците разполагаше с писмено признание и с имената на хората, на които Бауман бе продавал наркотици.

Когато Пейдж научи за това, отиде право при Мич Кембъл. Той почиваше в кабинета си. Ръцете му бяха на писалището и когато Пейдж влезе, видя как трепереха.

Кембъл бързо ги премести в скута си.

— Здрасти, Пейдж. Как си?

— Добре съм, Мич. Исках да поговоря с теб.

— Седни.

Тя се настани срещу него.

— От колко време имаш Паркинсън?

Той побледня.

— Какво?

— Това е, нали? Опитваше се да го скриеш.

Последва тежко мълчание.

— Аз… аз… да. Но аз… не мога да се откажа от лекарската професия. Просто… не мога. Това е целият ми живот.

Пейдж се наведе и каза искрено:

— Няма нужда да се отказваш, но не бива да оперираш.

Той изведнъж, пред очите й, остаря.

— Знам. Щях да напусна миналата година. — Усмихна се бледо. — Предполагам, че ще трябва да го сторя сега, нали? Кажи на доктор Уолас.

— Не — рече Пейдж меко. — Ти ще кажеш на доктор Уолас.

Пейдж обядваше в кафенето, когато към нея се приближи Том Чан.

— Чух за случилото се. Бауман! Добре се справи.

— За малко не сбърках човека.

Чан седеше мълчаливо.

— Добре ли си, Том?

— Как искаш да ти отговоря? Да ти кажа „добре съм“ или да ти кажа истината?

— Приятели сме. Кажи ми истината.

— Бракът ми отиде по дяволите. — Очите му изведнъж се напълниха със сълзи. — Сай ме напусна. Върна се у дома.

— Толкова съжалявам.

— Тя не е виновна. Нашето напоследък не беше семейство. Тя каза, че съм се бил оженил за болницата, и е права. Прекарвам тук целия си живот, грижа се за непознати, вместо да бъда с хората, които обичам.

— Тя ще се върне. Всичко ще се оправи — помъчи се да го успокои Пейдж.

— Не. Не и този път.

— Мислил ли си да потърсиш професионален съвет или…

— Сай отказва.

— Съжалявам, Том. Ако има нещо, което аз… — Тя чу името си по високоговорителя.

— Доктор Тейлър, в стая 410…

Пейдж изведнъж се разтревожи.

— Трябва да вървя — каза.

Стая 410. Това беше стаята на Сам Бърнстийн. Беше един от любимите й пациенти, кротък човек над седемдесетте, докаран с тежка форма на рак в стомаха, който не можеше да се оперира. Мнозина от болните непрекъснато се оплакваха, но Сам Бърнстийн беше изключение. Пейдж се възхищаваше на куража и достойнството му. Имаше жена и двама големи синове, които редовно го посещаваха и също й бяха станали симпатични.

Пациентът бе на животоподдържащи системи с бележка НС — „Не съживявай“, ако сърцето му спреше.

Когато Пейдж влезе в стаята, до леглото стоеше медицинска сестра. Тя я погледна.

— Той свърши, докторе. Не предприех неотложните процедури, защото… — Гласът й заглъхна.

— И с право — отвърна бавно Пейдж. — Благодаря ви.

— Ако има нещо, което…

— Не, аз ще уредя нещата.

Пейдж гледаше към онова, което бе останало от някога живото, засмяно човешко същество, мъжа със семейство и приятели, прекарал целия си живот в усилен труд, в грижи за онези, които бе обичал. А сега.