Сидни Шелдън - Лекарки

Операционната сестра изсмукваше с аспиратора кръвта в операционното поле.

— „Пияницата изхвърлил футболиста и влязъл в офиса, където бил крокодилът. Петнадесет минути по-късно излязъл целият окървавен и с разкъсани дрехи и попитал: «Къде е онази лекарка с болния зъб?»“

Д-р Киблър избухна в смях.

— Загря ли? Той изчукал крокодила вместо лекарката. Може би му е било по-приятно!

Кет стоеше бясна, раздирана от желание да го зашлеви.

Когато операцията свърши, тя влезе в дежурната стая, за да се опита да овладее гнева си. „Няма да се оставя тези копелета да ме надвият. Няма.“

От време на време Пейдж излизаше с колеги, но отказваше да се обвързва емоционално с когото и да било. Алфред Търнър я бе наранил твърде дълбоко и тя бе решила това никога вече да не се повтори.

По-голямата част от дните и нощите си прекарваше в болницата. Графикът бе смазващ, но Пейдж се занимаваше с обща хирургия и това й харесваше.

Една сутрин главният хирург Джордж Инглънд изпрати да я повикат.

— Тази година започваш да практикуваш избраната от теб специалност. Сърдечносъдова хирургия.

Тя кимна.

— Точно така.

— Имам нещо специално за теб. Чувала ли си за доктор Баркър?

Пейдж го погледна изненадано.

— Доктор Лорънс Баркър ли?

— Да.

— Разбира се.

Кой не бе чувал за д-р Лорънс Баркър. Той бе един от най-прочутите сърдечносъдови хирурзи в света.

— Миналата седмица той се завърна от Саудитска Арабия, където оперира краля. Доктор Баркър е мой стар приятел и се съгласи да работи три дни от седмицата тук. За общото благо.

— Фантастично! — възкликна Пейдж.

— Включвам те в неговия екип.

За миг Пейдж изгуби и ума, и дума.

— Аз… не знам какво да кажа. Много съм ти благодарна.

— За теб това е чудесна възможност. Можеш да научиш от него много неща.

— Сигурна съм. Благодаря ти, Джордж. Наистина оценявам шанса, който ми предоставяш.

— Утре сутрин в шест часа отиваш с него на визитация.

— Очаквам с нетърпение този момент.

Думите „очаквам с нетърпение“ изразяваха слабо чувствата й. Да работи с някой като д-р Лорънс Баркър бе нейна мечта. „Какво говоря? Някой като доктор Лорънс Баркър? Има само един доктор Лорънс Баркър.“

Не беше виждала никога снимката му, но си го представяше как изглежда. Сигурно беше висок и красив, със сребристосива коса и тънки, чувствителни ръце. Сърдечен и кротък човек. „Ще работим в тясно сътрудничество — мислеше си Пейдж — и аз ще стана абсолютно незаменима за него. Дали е женен?“

Тази нощ Пейдж сънува еротичен сън. Оперираха голи. Насред операцията д-р Баркър й каза: „Желая те.“ Една сестра помести пациента от операционната маса и д-р Баркър взе Пейдж на ръце, сложи я на масата и се люби с нея.

Тя се събуди, защото падна от леглото.

В шест часа на другата сутрин Пейдж нервно чакаше в коридора на втория етаж със старшия стажант-лекар Джоел Филипс и още петима стажанти, когато към тях устремно се приближи нисичък мъж с кисела физиономия. Вървеше приведен напред, като че ли се бореше със силен вятър.

— За какъв дявол стърчите тук? Да вървим!

На Пейдж й трябваше миг да си възвърне спокойствието. Забърза да настигне групата. Докато крачеха по коридора, доктор Баркър изръмжа:

— Ежедневно имате да се грижите за около тридесет до тридесет и пет пациенти. Очаквам от вас подробни бележки за всеки от тях. Ясно ли е?

— Да, сър — промърмориха в отговор.

Стигнаха до първата палата. Д-р Баркър се спря до леглото на един пациент, мъж над четиридесет години. Дръпнатостта му моментално се изпари. Той докосна нежно рамото на болния и се усмихна.

— Добро утро. Аз съм доктор Баркър.

— Добро утро, докторе.

— Как се чувствате тази сутрин?

— Имам болки в гърдите.

Д-р Баркър прегледа картона и се обърна към д-р Филипс.

— Какво показват рентгеновите снимки?

— Няма промени. Заздравява добре.

— Да направим още една СВС.

Д-р Филипс си записа.

Д-р Баркър потупа мъжа по ръката и се усмихна.

— Операцията е сполучлива. Ще ви изпишем след една седмица. — После изръмжа на стажант-лекарите: — Тръгвайте! Имаме още толкова пациенти за преглед.

„Господи! — помисли си Пейдж. — Не си го представях такъв!“

Следващата пациентка бе много дебела жена, на която бяха вградили пейсмейкър. Д-р Баркър взе картона й.

— Добро утро, мисис Шелби. — Гласът му звучеше успокоително. — Аз съм доктор Баркър.

— Докога ще ме държите тук?

— Ами вие сте толкова чаровна, че бих искал да ви задържа завинаги, само че си имам жена.