Сидни Шелдън - Лекарки

Мисис Шелби се изкиска.

— Късметлийка е тя.

Баркър продължаваше да чете картона й.

— Бих казал, че сте почти готова да си вървите у дома.

— Чудесно.

— Ще се отбия да ви видя следобеда.

Лорънс Баркър подбра стажант-лекарите:

— Хайде.

Те послушно се заизнизваха подире му към една частна стая, където лежеше момченце от Гватемала, заобиколено от разтревоженото семейство.

— Добро утро — поздрави д-р Баркър сърдечно. Той прегледа картона на пациента. — Как се чувстваш тази сутрин?

— Добре, докторе.

Д-р Баркър се обърна към Филипс.

— Някаква промяна в електролитите?

— Не, докторе.

— Това е добра новина. — Той потупа момчето по ръката. — Карай така, Хуан.

Майката попита разтревожено:

— Ще се оправи ли момчето ми?

Д-р Баркър се усмихна.

— Ще сторим всичко възможно.

— Благодаря ви, докторе.

Той излезе в коридора, следван от стажантите. Спря се.

— Пациентът има миокардиопатия, нередовно втрисане, главоболие и локализирана едема. Може ли някой от вас, гениите, да ми каже коя е най-срещаната причина за това?

Настъпи тишина. Пейдж се обади колебливо:

— Мисля, че е… наследствено.

Д-р Баркър кимна окуражително. Доволна, Пейдж продължи:

— Предава се… чакайте… — Напрегна се да си спомни. — Предава се през поколение чрез гените на майката. — Тя млъкна зачервена и горда от себе си.

Д-р Баркър я гледа известно време.

— Глупости! Това е болестта на Чагас. Поразява хората от латиноамериканските страни. — Той стрелна Пейдж с отвращение. — Господи! Кой ви е казал, че сте лекар?

Лицето на Пейдж пламтеше.

Изкара визитацията до края като в мъгла. Прегледаха двадесет и четирима пациенти и на Пейдж й се струваше, че д-р Баркър посвети сутринта си да я унижава. Той насочваше въпросите си винаги към нея, проверявайки знанията й. Когато беше права, никога не я хвалеше. Сбъркаше ли, й крещеше. При една от грешките й Баркър се развика:

— Не бих ти позволил да оперираш кучето ми!

Когато най-сетне визитацията свърши, д-р Филипс каза:

— Следобедната визитация ще бъде в два часа. Вземете си визитационните дневници, водете записки за всеки пациент и не пропускайте нищо.

Погледна със съжаление към Пейдж, понечи да изрече нещо, после се извърна и тръгна подир д-р Баркър.

„Не искам никога повече да виждам това копеле!“, помисли си Пейдж.

На другия ден Пейдж беше дежурна. Тичаше от един пациент към друг, опитвайки се трескаво да овладее потока от нещастници, заливащи отделението за бърза помощ.

В един часа през нощта най-сетне заспа. Не чу предупредителния вой на сирената, когато една линейка наби спирачки пред отделението за бърза помощ. Двама санитари начаса отвориха вратите на линейката, прехвърлиха пациента, който бе в безсъзнание, от носилката на количката и хукнаха към Първа операционна зала.

Персоналът бе предупреден по високоговорителя. Край количката тичаше медицинска сестра, втора чакаше в края на рампата. Шестдесет секунди по-късно пациентът бе преместен от количката на масата за прегледи.

Беше млад и залят с толкова много кръв, че бе трудно да се разбере как изглежда.

Една от сестрите започна да разрязва дрехите му с големи ножици.

— Май всичко му е счупено.

— Кърви като заклано прасе.

— Не усещам пулс.

— Кой е дежурен?

— Доктор Тейлър.

— Извикайте я. Ако побърза, може да го завари жив.

Пейдж се събуди от звъна на телефона.

— Ало…

— Имаме спешен случай в Първа операционна зала, докторе. Не мисля, че ще оживее.

Пейдж седна на кушетката.

— Добре. Идвам.

Погледна часовника си. Един и тридесет посред нощ. Стана със залитане от леглото и тръгна към асансьора.

След няколко минути влизаше в Първа операционна зала. Насред помещението върху масата за прегледи лежеше окървавеният пациент.

— Какво имаме? — попита Пейдж.

— Мотоциклетна катастрофа. Блъснал го автобус. Бил без каска.

Пейдж се приближи към човека, който беше в несвяст, и още преди да види лицето му, някак си разбра. Изведнъж се събуди.

— Сложете го на три системи — нареди тя. — Дайте му кислород. Да изпратят кръв, веднага. Обадете се в регистратурата да кажат кръвната му група.

Сестрата я погледна изненадано.

— Познавате ли го?

— Да — насили се да изрече Пейдж. — Името му е Джими Форд.

Пейдж прокара пръсти по черепа му.

— Има силен оток. Веднага на скенер и рентгенова снимка на главата. Максимални грижи. Искам го жив!

— Да, докторе.