Сидни Шелдън - Лекарки

Тя отиде до чекмеджето, където бяха вещите му. Евтин часовник, комплект ключове, петнадесет долара, протези и писмо до жена му. Това бе всичко, останало от един човешки живот.

Пейдж не можеше да се отърси от потискащото чувство, което я бе обзело.

— Беше такъв сладък човек. Защо?…

— Пейдж, не бива да се оставяш емоциите да надделяват в практиката ти. Това ще те съсипе — каза Кет.

— Знам. Права си, Кет. Само дето… всичко свършва толкова бързо, нали? Тази сутрин разговаряхме с него. Утре е погребението му.

— Да не си решила да ходиш?

— Не.

Погребението бе на гробище „Хилс ъв Итърнити“.

Според еврейската религия покойникът трябва да се погребе възможно най-бързо след смъртта, а службата обикновено е на другия ден.

Тялото на Сам Бърнстийн бе облечено с бяла роба и увито в ритуален шал. Семейството се бе събрало до гроба. Равинът нареждаше:

„Hamakom y’nathaim etkhem b’tokh sh’ar availai tziyon veeyerushalayim.“

Човекът, застанал до Пейдж, й преведе, когато видя озадаченото й лице: „И нека Бог те утеши с всички оплаквачи на Сион и Ерусалим.“

За нейна изненада членовете на семейството започнаха да раздират дрехите си, докато нареждаха: „Baruch ata adonai elohainu melech haolam dayan ha-emet.“

— Какво?…

— Така показват уважение — прошепна мъжът. „От прах си създаден и на прах ще станеш, но духът ти ще се върне при Господа, който го дарява.“

Церемонията приключи.

На другата сутрин Кет случайно се сблъска с Хъни в коридора. Хъни изглеждаше нервна.

— Да не би нещо да не е наред? — попита Кет.

— Доктор Уолас пратил да ме повикат. Казал да ида в кабинета му в два часа.

— Знаеш ли за какво?

— Мисля, че завчера се оплетох на визитацията. Доктор Ритър е чудовище.

— Да, той може да те натопи — отвърна Кет. — Но съм сигурна, че всичко ще се оправи.

— Надявам се. Просто имам лошо предчувствие.

Точно в два тя влезе в кабинета на Бенджамин Уолас, носейки в чантичката си бурканче с мед. Секретарката беше на обяд. Вратата на д-р Уолас беше отворена.

— Влезте, доктор Тафт — покани я той.

Хъни прекрачи прага.

— Затворете вратата подире си, моля.

Хъни затвори вратата.

— Седнете.

Хъни седна срещу него. Почти трепереше.

Бенджамин Уолас я погледна и си помисли: „Все едно да ритнеш кутре. Но каквото трябва да стане, ще стане.“

— Боя се, че имам за вас неприятни новини — каза той.

Час по-късно Хъни се срещна с Кет в солариума и се отпусна до нея в един стол, усмихвайки се.

— Беше ли при доктор Уолас? — попита Кет.

— О, да. Разговаряхме надълго и нашироко. Знаеш ли, съпругата му го изоставила през септември миналата година. След петнадесет години брак. Има две големи деца от предишната си жена, но почти не ги вижда. Горкичкият, толкова е самотен.

Пейдж, Кет и Хъни посрещнаха и 1994 година в окръжна болница „Ембаркадеро“. Струваше им се, че нищо в живота им не се бе променило освен имената на пациентите.

Докато крачеше към колата си, Пейдж се сети за Хари Бауман и червеното му ферари. „Колко ли живота са били съсипани от отровата, която е продавал?“, почуди се тя. Наркотиците бяха толкова съблазнителни. И в крайна сметка толкова смъртоносни.

Джими Форд се появи с малък букет цветя за Пейдж.

— За какво е това, Джими?

Той се изчерви.

— Просто исках да ти ги подаря. Знаеш ли, че ще се женя?

— Не! Това е чудесно. И коя е късметлийката?

— Казва се Бетси. Работи в магазин за дрехи. Ще си народим половин дузина дечица. Първото момиченце ще кръстим Пейдж. Надявам се, че нямаш нищо против.

— Против ли? Поласкана съм.

Той се смути.

— Чувала ли си онзи виц за лекаря, който давал на един болен още две седмици живот. „В момента не мога да ви платя“, рекъл пациентът. „Добре, давам ти още две седмици.“

И Джими изчезна.

Пейдж се безпокоеше за Том Чан. Напоследък бе свидетелка на резки промени в настроението му — от еуфория до дълбока депресия.

Една сутрин, докато разговаряха, той каза:

— Съзнаваш ли, че повечето от хората тук ще умрат без нас? Ние имаме власт да излекуваме телата и духа им.

А на другата сутрин:

— Самозалъгваме се, Пейдж. Пациентите ни ще се оправят по-бързо без нас. Ние сме лицемери, преструваме се, че знаем лек за всяка болест. Е, не е така.

Пейдж го изгледа внимателно.

— Чуваш ли се със Сай?

— Вчера говорих с нея. Няма да се върне тук. Не се отказва от развода.

Пейдж сложи ръката си върху неговата.

— Съжалявам, Том.

Той сви рамене.