Сидни Шелдън - Лекарки

Шадоу свали лимузината на заден ход от тротоара.

— „Ембаркадеро“ е само на няколко пресечки оттук. Ще го заведем в отделението за бърза помощ.

— Добре, шефе.

Динето потъна отново в седалката си.

— Куче! — възкликна отвратен. — Исусе!

Кет беше в отделението за бърза помощ, когато влязоха Динето, Шадоу и Райно. Раната на Райно силно кървеше.

Динето извика на Кет:

— Хей, ти!

Кет го погледна.

— На мен ли говорите?

— На кого другиго, по дяволите, мислиш, че говоря? Този човек е, с кървяща рана. Оправете го веднага.

— Преди него има още петима души — каза Кет тихо. — Ще трябва да си изчака реда.

— Никого няма да чака — отвърна Динето. — Погрижи се за него веднага.

Кет отиде до Райно и го прегледа. Взе парче памук и го притисна до порезната рана.

— Дръжте това така. Сега ще се върна.

— Казах да се погрижите за него незабавно — озъби се Динето.

Кет се обърна към Динето.

— Това е болнично отделение за бърза помощ. Аз съм дежурният лекар. Така че или не вдигайте шум, или напуснете.

Шадоу отрони:

— Мис, не знаете с кого разговаряте. По-добре да направите така, както ви казва този човек. Това е мистър Лу Динето.

— Сега, след като се запознахме — рече Динето нетърпеливо, — погрижете се за моя човек.

— Вие май имате проблеми със слуха — отвърна Кет. — Ще повторя още веднъж. Пазете тишина или напуснете. Чакат ме пациенти.

— Не можете така да говорите… — подхвана Райно.

Динето се обърна към него.

— Замълчи! — Той погледна отново Кет и тонът му се смени. — Много ще съм ви благодарен, ако се заемете с него колкото се може по-бързо.

— Ще направя всичко възможно. — Кет сложи Райно да седне на една кушетка. — Легнете. След малко ще дойда. — Погледна към Динето. — Там в ъгъла има-столове. — И се отправи решително към другия край на отделението.

— Исусе — каза Шадоу. — Тя няма представа кой си.

— Не мисля, че това щеше да промени нещо. Тази е еркек.

След петнадесет минути Кет се върна при Райно и го прегледа.

— Няма сътресение — обяви. — Имате късмет. Само сте се порязали зле.

Динето наблюдаваше как Кет умело налага шевове по челото на Райно.

Когато свърши, тя каза:

— Скоро ще заздравее. Елате след пет дни да ви махна конците.

Динето се приближи и огледа челото на Райно.

— Справихте се страхотно добре.

— Благодаря — отвърна Кет. — А сега ще ме извините…

— Чакай малко — промълви Динето. Обърна се към Шадоу. — Дай й една стотачка.

Шадоу извади от джоба си сто долара.

— Ето.

— Касата е отвън.

— Това не е за болницата. Това е за теб.

— Не, благодаря.

Динето внимателно проследи с поглед Кет, която се отдалечи и се зае с друг пациент. Шадоу каза:

— Може би не беше достатъчно, шефе?

Динето поклати глава.

— Това е едно независимо парче. Харесва ми. — Помълча малко. — Док Еванс се пенсионира, нали?

— Да.

— Добре. Искам да разучиш всичко, което можеш, за тази лекарка.

— Що?

— За да я понатиснем. Мисля, че ще ни потрябва.

Болниците се управляват от медицинските сестри. Старшата сестра Маргарет Спенсър работеше в „Ембаркадеро“ от двадесет години и знаеше къде бяха заровени всички трупове — буквално и фигуративно. Сестра Спенсър въртеше болницата и лекарите, които не признаваха това, ги чакаха неприятности. Тя знаеше кои лекари вземат наркотици и кои са пристрастени към алкохола, кои са некомпетентни и кои заслужават подкрепата й. Отговаряше за всички сестри, включително и за операционните. Маргарет Спенсър решаваше коя сестра в коя операционна да иде и тъй като сестрите варираха от незаменими до некомпетентни, струваше си лекарите да се разбират с нея. В нейна власт бе да прати калпава операционна сестра на сложна бъбречна операция или пък, ако харесваше лекаря, да му включи в екипа най-кадърната сестра за просто отстраняване на сливици. Сред многобройните предразсъдъци на Маргарет Спенсър бе и антипатията й към жени лекарки и към цветнокожи.

Кет Хънтър беше цветнокожа лекарка.

На Кет никак не й беше лесно. Нищо не й казваха и не вършеха открито и въпреки това предразсъдъците действаха, макар и по твърде фин начин, за да бъдат посочени с пръст. Сестрите, които искаше, бяха заети, онези, дето й изпращаха, бяха посредствени. Кет откри, че често я караха да преглежда клинично болните мъже от венерически болести. На първите няколко случая реагира като на нещо обичайно, но когато един ден й се струпаха пет-шест, обхванаха я подозрения.